Истински истории

Кашон с банани ме направи най-щастливия човек на света

Не знаем накъде ни води пътеката на живота. Ту се спуска стръмно надолу, ту едва се изкачва нагоре, а понякога за кратко или за по-дълго следва равен, почти скучен ход. Но това му е най-хубавото,защото винаги има момент на изненада. При мен той беше наистина шокиращ. Защото за месец от първокласен журналист се превърнах в първокласен зарзаватчия…

Винаги съм искала да бъда говорителка по телевизията. Майка ми ми разказваше как съм гледала в захлас четящата новини Лили Ванкова и съм сочела с пръст, заявявайки с гордост, че и аз ще правя това. Пораснах, имах добър успех, дор може да се каже отличен. Без колебание кандидатствах във Факултета по Журналистика и масови комуникации и ме приеха. И след пет славни студентски години излязох на пазара на труда. Започнах работа почти веднага. В телевизията. После и в един вестник. Съчетавах двете дейности прекрасно, заниманията ми се допълваха, дори ми оставаше време за четене на литература и обмисляне на възможности за допълнителна квалификация. Всичко вървеше просто прекрасно, докато един слънчев ден закриха вестника. Собственикът преценил, че не иска повече да се занимава с това и му писнало да харчи пари в бездната на печата. Събра ни, каза, че много съжалявал и после ни пожела успех!

Мислех, че ситуацията не е толкова трагична
Защото все пак имах още едно работно място, не бях останала на улицата. Но не напразно казват, че нещастията никога не идват само. Моето бе последвано от ново – направиха съкращения в телевизията. Трябвало да пестят, бюджетът бил много намален, не можело повече да дават хонорари! Чудесно, казах си аз. Всъщност бях на прага на дълбока и продължителна депресия. Малко преди да закрият вестника реших, че е време да поема отговорност за живота си и изтеглих ипотечен кредит. Купих малко жилище, ремонтирах го и го обзаведох. Не супер луксозно, но все пак ми струваше доста. И сега, месечната вноска буквално ми висеше на шията като воденичен камък, който щеше да ме завлече на дъното на нещастието.
Чувствах се ужасно потисната
Знаех, че мога да взема на заем от приятели, от родителите си. Ами после? Това е можеше да продължава до безкрай. Всеки ден изпращах автобиография на куп обяви в сайтовете за работа. И нищо. Никой не ми се обаждаше дори за интервю. Наистина бях на крачка от отчаянието, а аз по принцип съм доста оптимистично настроен човек. Мислех какви ли не варианти. Звънях на познати, евентуално ако при тях се отвори място, да ми се обадят или да ме препоръчат. Но телефонът ми мълчеше. Имах чувството, че дори приятелите ми започнаха да ме избягват, сякаш се чувстваха неудобно… В повечето браншове имаше криза. При медиите обаче ситуацията беше много зле.
Един ден, докато се мотаех по центъра, минах край пазарчето на „Граф Игнатиев”. И видях колега от университета. Продаваше банани на една от сергиите. Поздравихме се, заговорихме. Разказа ми, че повече от година не може да си позволи отпуск и да си отдъхне от натоварването, защото не можел да открие свестен човек да го замести за седмица-две. Аз пък споделих, че без да искам са ме пуснали в безсрочна ваканция и че не виждам светлина в тунела. Тогава Виктор, така се казваше колегата ми, ме погледна с особен блясък в очите. Помислих, че може да е чул някъде да търсят репортери.
Но той успя наистина да ме изненада
Предложи ми да поема сергията му за 10 дни. Офертата изглеждаше атрактивна, защото с парите щях да погася една месечна вноска от кредита си. И въпреки че никога не съм си представяла, че ще продавам плодове на пазара, казах „да”. Нямах и идея какво ме очаква. Ставаше се много рано. Отиваш до борсата, зареждаш, подреждаш сергията и после цял ден стоиш на крак. Усмихваш на клиентите, дори да ти иде да ги удариш с кантара в главата и броиш дневния оборот. А когато се стъмни и всички започнат да прибират останалата им стока, не усещаш тялото си. Хем те боли, хем не можеш да разбереш дали имаш кръст и крака или са само илюзия. Първия ден беше кошмар. Вторият мина по-добре. На третия се бях сприятелила с комшиите ми по сергия и дори ми носеха кафе. В края на седмицата се чувствах така, сякаш съм правила това цял живот. И ми беше приятно. Разговарях с клиентите, правех си нещо като частни социологически проучвания. Дори си взех лаптопа с мен и когато нямаше хора пишех. Така се роди първата глава на една отдавна замисляна книга. Ден преди колегата ми да се прибере, един симпатичен мъж купи от мен два килограма банани.
Беше невероятно чаровен
Десет минути след като му върнах рестото още стоеше пред мен и ми разказваше някакъв виц. Помислих, че може денят му да е тръгнал зле и има нужда да сподели с някого. Затова мило се усмихвах и го слушах с половин ухо. В един момент той изненадващо си тръгна без дори да каже „чао”. Но час и половина по-късно се появи отново също тъй изнедаващо. Попитах дали ще желае нещо, а той леко смутен, каза, че иска килограм банани. Стана ми забавно и затова полюбопитствах дали пазарува за целия офис. Той се изчерви, грабна нервно найлоновото пликче и изчезна. Замислих се, че ако това ми се беше случило докато работех в телевизията, щях да пофлиртувам и току виж между нас се получило нещо. Но сега – какво можех да му предложа? Кредит за изплащане, сметки, тревоги…
Тези мисли не траяха дълго, защото се появиха клиенти. Денят си отиде и аз се прибрах уморена у дома. На другата сутрин щях да мина и да си взема заработеното от Виктор.
Утрото обещаваше прекрасен ден
Докато пия кафе и се облека, часът бе напреднал. Отидох при Виктор към 11,00. Когато ме видя, той се засмя широко и каза, че не очаквал такова нещо от мен. Зачудих се какво се е случило, а той извади от портфейла си малко листче. Представете си – мъжът с бананите се беше появил рано рано сутринта и бил безкрайно изнедадан от това, че вижда Виктор. Но събрал смелост и го попитал къде е съпругата му. Колегата ми се изненадал и казал, че има грешка, защото той не е женен. Така станалоясно, че г-н Банани търси мен. Виктор му обяснил накратко как стоят нещата и чаровният клиент оставил телефонния си номер.
Минаха три дни, докато реша да му се обадя
Той се зарадва, пролича му по гласа. Уговорихме си среща. Разходихме се в парка. После пихме по една тъмна бира в заведението край езерото. Той ме изпрати до нас. Целуна ме. И после… Правихме секс. Не ме беше срам, че се случи веднага, все пак не бях на 18. Започнахме да се виждаме всеки ден. След месец се пренесох у тях, а моя апартамент дадох под наем. Междувременно не си мислете, че съм стояла със скръстени ръце. Моят обожател се оказа банкер. Предложи ми кредитиране за стартиране на малък бизнес. Наемът изплащаше вноската за жилището ми, затова се съгласих.
Отворих магазин за био продукти
И успях. Имах клиенти от всички точки на града. Не можех да насмогна със зареждането. Разбира се, продължавам да пиша. На хонорар. Чувствам се щастлива и независима. Влюбена и обичана. Обожавана.
Сега и двамата работим усилено и гледаме напред с усмивка. Животът бе тъй блакосклонен да ни събере, как да му се сърдиш за дребните неудобства, които ми е създавал?
Сега у дома винаги има банани. Все пак именно този плод, зареждащ тялото ни с хормона на щастието, ме направи най-щастливия човек на света. И ме накара да осъзная, че човек никога не трябва да бъде предубеден. Иначе може да пропусне късмета си.

 

Исках да се откаже от детето си заради мен!

Преди година животът ме изправи пред избор, за да ми покаже, че е важно това, което мисля и чувствам аз, а не това, което хората казват или смятат за редно. Щастието каца веднъж на рамото, бъдете готови да го уловите!

steklo-foto osennyayaБеше есен. Неделя. Разхождах Лео, пуделът ми, в градинката до блока. Слънцето грееше силно, беше топло и много приятно. Лео се радваше на природата, доколкото това можеше да се нарече природа, и подскачаше около мен, ровейки в пръстта и душейки всичко живо. Оставих го да изследва района, а аз поседнах на една от пейките с вестник в ръка. Чуден ден. Надявах се телефонът в джоба ми да продължи да мълчи. Не исках да чуя майка си, която щеше да ми развали цялото удоволствие от почивката с размисли за това как вече ми е крайно време да се оженя и да й родя внуци. Как да й обясня, че не може да промени статистиката – жените у нас са повече от мъжете у нас. Факт. Докато размишлявах по темата, намирайки нови аргументи, с които да оборя родителското тяло, забелязах, че Лео бе изчезнал. Оставих вестника и се огледах. Видях го да маха радостно с опашка пред едно хлапе и мъж на средна възраст – вероятно баща му. Викнах го по име, със заплашителна нотка в гласа, но отговор не последва. Лео бе пленен от новите си приятели! Тръгнах бавно към тях, търсейки думи на извинение, че кучето ми може би им досажда…

Мъжът ме посрещна с широка усмивка
„Имате прекрасно куче”, каза той, а аз замрях от ужас. Беше ужасно, непосилно чаровен. Затова казах едно „Благодаря”, вързах Лео за каишката и се обърнах, за да си ходим. Но мъжът не искаше да ме пусне… „Не ни казахте как се казва”, попита дяволът в мъжки образ. „Лео”, смрънках аз. „А ние сме Емо и Мишо, и ни е много приятно да се запознаем!”, каза на свой ред таткото. Хлапето стоеше до него и се усмихваше щастливо. Реших, че и на двамата им е скучно да са заедно, а мама най-вероятно ги е изгонила от вкъщи, за да почисти на спокойствие. Какво пък, щях да им правя компания за малко. Пък и Лео хареса детето.

Заговорихме по общи теми
Като, например, защо на хората от общината не им е хрумнало досега да почистят градинката от храстите и да посадят цветя, да сложат още пейки и катерушки за децата! И двамата бяхме на мнение, че всички живущи с радост щяха да участват в една акция по почистване и залесяване, стига някой да им я организира. После минахме на демата за данъците, за цените и накрая стигнахме до това колко скъпо излиза отглеждането на едно дете, а в моя случай – на едно любимо куче. Така, между другото, той спомена, че се грижи сам за сина си.
Времето мина бързо и взе да захладнява. Реших, че с Лео трябва да се прибираме. Когато се разделяхме, Емо попита дали не може някой път пак да се срещнем в градинката – той с Мишо, аз – с Лео. Отговорих му, че би било чудесно.
Срещите ни продължиха
Първо в градинката, после в парка, накрая дори ходихме в зоопарка. Той винаги поддържаше известна дистанция, но си личеше, че му е приятно да сме заедно. На мен пък ми беше трудно да си го представям гол, докато синът му щъкаше около нас. И предложих, ако иска, някой път да остави детето при майка му, а ние да излезем на заведение… Той мълча известно време, след което каза, че било чудесно.
Първата ни истинска среща беше страхотно преживяване. Емо беше мил, галантен, с черно чувство за хумор (като мен), харесвахме един и същ тип филми, книги, и двамата обичахме да правим див секс.

Открих, че съм намерила г-н Идеален
Но не съвсем, защото той имаше дете. Нямаше как да го изтрия от общата картинка. Малкото, сладко същество, което той наричаше Слънчо, съществуваше и щеше да продължи да съществува. А това разваляше идеалната картина на връзката ни. Не знам защо. Може би защото още от малка са ми насаждали в главата предразсъдъците, че не е хубаво човек да се жени за мъж с дете, че едва ли не разведените татковци са втора категория, че винаги той ще обича повече неговото, отколкото общите ви деца… Не знам. Просто не бях сигурна, че го искам. И в някаква дива еуфория на собствените си чувства, му казах какво мисля. Реакцията му беше безкрайно естествена – стана и си тръгна. Каза само, че съжалявал, че е сбъркал за мен.

Последваха дни на ужасна самота и болка
Сякаш отново бях на 5 и някой ми беше взел любимата играчка. Страдах. Като пълен егоист страдах затова, че той бе предпочел детето пред мен! Мъките ми продължиха цели две седмици, през които се бях затворила у дома и постоянно се карах на Лео. В края на седмицата една приятелка ме покани на гости. И докато си говорехме двете на чаша с кафе, осъзнах, че правя голяма грешка. И че ако продължавам така, и г-н Идеален може да остане в историята. Той не ме помоли да се откажа от Лео, въпреки че би било по-логично. Защо аз исках той да се откаже от собственото си дете?!

Вечерта му се обадих. И казах, че съжалявам.
Два месеца по-късно бях г-жа Идеална. Със страхотен съпруг, чудесно дете и още по-чудесно куче! Е, майка ми не беше на седмото небе, трябваше й половин година да осъзнае, че няма нищо по-ценно от щастието на детето ти. А предразсъдъците не носят такова.

Дори, когато не го търсиш, щастието успява да те намери и да плени сърцето ти

woman-mother-sonНай-важното е да не губите вяра в себе си и собствените си сили. Всичко друго ще се нареди. Аз не си го позволих и сега съм щастливо омъжена за втори път с прекрасен човек до себе си и още по-прекрасно дете.

Омъжих се на 24 и мислех, че животът ми ще мине като по мед и масло. Всичко беше страхотно. Разбирахме се, роди ни се дете, роднините ни помагаха. Имахме повече отколкото ни беше необходимо. Съпругът ми работеше в един от военните заводи и вземаше добра заплата. До деня, в който по новините чух, че е станал инцидент. Сърцето ми спря да бие. Буквално умрях, дишайки. Знаех, че е един от пострадалите. Просто го знаех. Имаше тежки наранявания и въпреки усилията на лекарите, почина. Изпаднах в дълбока депресия. Бях млада и с дете на ръце. Бях в началото на живота си. И имах планове…

Но съдбата не искаше да чуе за тях
Изсмя ми се в лицето. Толкова много страдах от загубата, че почти забравих за сина ни. Добре че родителите ни взеха нещата в свои ръце и почти го отглеждаха.
Беше ми нужна година, преди да осъзная, че животът продължава. Благодарна съм на приятелите си, че не ме изоставиха нито за миг. Водеха ме на разходка, опитваха се да ми намерят занимание, дори започнаха да ми уреждат срещи. Искаха да се съвзема по-бързо. Но аз бях упорита като магаре. Не приемах никакви съвети. Не исках да се връщам към живота. Беше ми добре в скръбта, в която се бях потопила. Докато един ден не чух сина си да обяснява на баба си, че той няма майка. Това ме порази дори по-силно от новината за инцидента. Усетих как сълзите се стичат по лицето ми. Но ги избърсах. И още същия ден се върнах в живота на семейството си.

Детето беше най-щастливо от моята промяна
Започнахме да излизаме заедно, да ходим на кино, да се разхождаме в парка и да хапваме я сладолед, я варена царевица. Преоткрихме се един друг, осъзнавайке, че всеки има нужда от другия, за да продължи напред. Поех ангажименти в детската градина, станах една от най-активните майки, включвах се в организирането на екскурзии, състезания, дори намерих спонсор, който обнови двора на градината и подари няколко катерушки. Синът ми бе на седмото небе от щастие и гордост. Хвалеше се наляво и надясно, че готината жена с тъмната дълга коса е неговата майка и не позволяваше на никого да ме доближи.

Върнах се и на работа
Колегите ме приеха някак скептично в началото, но после омекнаха и видяха, че нямам намерение да клинча или да вземам чести отпуски, защото съм „самотна майка”. Напротив. Исках да работя. Исках да бъда като всички останали. И да забравя онова, което бе потопило душата ми в тинята на безхаберието и скръбта. Шефовете ми бяха толкова доволни от мен, че в края на втория месец ми предложиха нова позиция и по-висока заплата. Единият от тях, разведен с две близначета, започна упорито да ме ухажва. Идваше с билети за театър, с покани за вечери и официални събития. Държах се мило, но нищо повече. Не исках да обидя, нито да го отблъсна напълно. Но и не бях готова да се втурна в нова връзка. Имах нужда от приятел, на когото да доверя сърцето си, душата си, страховете си. Приятел, с когото да споделя всичко онова, което не можех да кажа на приятелките си, на майка си, още по-малко – на сина си.
Не хранех кой знае какви надежди и не търсех. Но се надявах, че и за мен има мъничко щастие, скрито някъде, чакащо да ме срещне. Не открих този приятел веднага. Минаха две години. Синът ми тръгна на предучилищна и аз се посветих изцяло на новите му занимания. Исках да му помогна да навлезе бързо, да свикне с отговорностите.
Може да ви звучи странно, но

открих този приятел в лицето на човека, който караше училищния автобус

Беше няколко години по-възрастен от мен. Спокоен, мъдър, никога не се караше на децата. Винаги имаше готови изненади и подаръци, които раздаваше, когато някое от хлапетата успееше да отговори на трудните гатанки. Първоначално бяхме само на „здравей-здрасти”. Аз чаках автобуса на спирката, близо до офиса ми, защото така беше по-удобно. После с Денис се прибирахме пеша и той ми разказваше какво е правил в училище, кое момиче харесва в момента, кой урок му е бил най-интересен. Един ден обаче автобусът закъсня. Оказа се, че се случила авария. Децата били върнати в училището с друго бусче и родителите си ги взели оттам. С мен обаче не могли да се свържат и Денис беше останал с шофьора на автобуса. Той ми го доведе на спирката с личния си автомобил. Изненадах се, дори се притесних. Какви ли истории не слушаме всеки ден по телевизията! Човекът обаче ме успокои и предложи да ни откара до вкъщи. Бях уморена и се съгласих. По пътя ни развличаше с весели истории от училищните си години. Денис го слушаше в захлас.
През следващите няколко дни не се случи нищо интересно или по-различно. Продължих да вземам сина си от спирката и да се прибраме пеша дома, минавайки през прохладния парк.

Един ден шофьорът попаде малко пакетче на Денис, когато слизаше
Оказа се подарък за мен. Беше малка книжка с мъдри мисли на различни философи. За живота и любовта. Между страниците имаше и картичка с покана за среща – на кафе в парка. И Денис беше поканен. Когато я видях се изчервих. А синът ми ме попита дали ще отидем. Какво да му отговоря, зачудих се аз. Не исках да завързвам любовни отношения с никого, още по-малко с шофьора на училищния автобус! Но беше някак невъзпитано и да откажа. Затова приех. Изкарахме си страхотно. Денис скача на батут, яде сладолед, а ние говорихме с часове, седнали на сянка под едно голямо дърво. Оказа се, че мъжът също е вдовец. Нямаше деца, макар много да ги обичаше. Затова си намерил такава работа, да се разсейва.
Беше приятно в неговата компания.

 Продължихме да се виждаме

Срещите ни станаха по-чести и винаги бяха забавни. Денис присъстваше на всички тях. Отстрани сигурно изглеждахме като щастливо семейство. Но бяхме приятели. Най-добрите. Знаех, че в един момент ще преминем границата, но не бързах. Наслаждавах се на всеки миг от това невероятно приятелство, на щастието да откриеш сродна душа, която да ти дава всичко, от което имаш нужда, без да иска нещо в замяна.
Бях готова за нещо повече. И знаех, че ще го имам. Въпреки това продължих да живея за мига. Без да правя планове. Бях разбрала, че дори да не го търсиш, щастието ще те открие. А тогава трябва да си готов да го допуснеш в душата си.

 

 

Любов по време на круиз

kruizНикога не се отказвайте да търсите щастието. То е там, зад ъгъла, чака ви да го пожелаете, за да тръгне към вас. Аз не се отказах и съдбата ме възнагради с най-прекрасния дар на света – любовта.

Варна през лятото е като мелба с хиляди допълнителни екстри – бишкоти, шоколадови пурички, плодове… Улиците са пълни с руснаци, които имат купени тук апартаменти, с групи от турски, германски или полски туристи, а на Морска гара често акостират огромни круизни кораби. Вечер заведенията са като мравуняци, в които постоянно влизат нови и нови посетители. Градусът на настроението е висок, а шансът да не си тръгнете – повече от голям.

Аз бях се върнала в апартамента на родителите си за традиционната си ваканция, която този път реших да удължа с още една седмица. Имах нужда от почивка и не смятах да си тръгвам преди да направя истински шоколадов тен. Нямах намерение да се обаждам на старите си познати. Имах нужда просто да се отпусна на плажа и да забравя за всичко около мен. Годината беше тежка – както в личен, така и в професионален план. Исках да я залича с лекотата, с която вълните изглаждат пясъка.

Така и направих. Първите няколко дни прекарвах на плажа. Прибирах се вкъщи само по обяд – между 12.00 и 15.00 часа, за да избегна силното слънце. Към 15,30 отново се паркирах на плажа, точно зад поста на спасителите. Носех си книга за четене, понякога решавах кръстословици. В средата на седмицата наблюдавах състезанието на малките, приличащи на черупки лодки. Обикаляха и правеха сложни фигури следвайки единствено посоката на вятъра. Животът ми започваше да функционира нормално, умът ми се беше изпразнил от всички досадни мисли, свързани с работни ангажименти, срокове, изисквания,колегиални и не толкова колегиални клюки. Наслаждавах се максимално на времето, а то за мой късмет беше почти идеално. В средата на първата седмица видях голям кораб да акостира на Морска гара. Беше бял с нарисувана усмивка и очи с кокетни клепачи. Присвих очи и се опитах да видя какво се случва на палубата му. Естествено, беше прекалено далеч, за да успея. Но това не ми попречи да започна гадая и фантазирам за пътниците, които може би точно в този момент слизаха на кея от лодките, за да разгледат града. Откъде ли бяха? Най-вероятно идваха от Испания или Италия. А може би на борда се беше качил и чаровен англичанин, облечен с къси бели панталони и светлосиня риза, със задължителния кариран каскет на главата. Продължих да си измислям истории, но в един момент усетих, че слънцето напича много силно и е време да се прибирам. По пътя към вкъщи минах през мола и си взех обяд. Обиколих малките магазинчета за домакински потреби, в които обичах да се заглеждам по всякакви джунджурии и мързеливо се отправих към къщи. Докато взема душ и хапна на терасата, слънцето се беше скрило зад пухкави бели облачета. Дали пък не е идеалният момент да сляза до центъра? Можех да използвам „лошото” време и да се поразходя до делфинариума, а защо не и да сляза до Морска гара и да разгледам отблизо големия кораб? Речено, сторено. Облякох една от роклите, които си бях купила точно за отпуската, сресах мократа си коса и излязох. Отдавна не бях минавала по централната улица на Варна, водеща към входа на Морската градина. Имаше панаир на книгата и аз с удоволствие хвърлих око на новите заглавия. Дори си взех две, за да имам занимание на плажа през оставащата ми седмица. Едната беше последната книга на Маринина, а другата – разкази на непозната българска авторка. Реших да рискувам, защото момичето от издателството ми я препоръча. После се спуснах надолу към фара, ближейки любимия си сладолед с парченца шоколад. Когато наближих Морска гара, извадих фотоапарата. Направих няколко кадъра, задължителните за фейсбук – иначе как щях да докажа, че съм била на море? И седнах на кея. Корабът беше далеч, можеше да се стигне до него само с лодка. Изглеждаше красив. И голям. Дори огромен. Дали хората, които пътуваха с него, понякога се страхуват, че може да потъне? Докато размишлявах по подобни апокалиптични теми, усетих как някой се приближава зад мен. После спря. Обърнах се и видях симпатичен мъж на средна възраст да ме гледа с любопитство.

– Не сте от кораба, нали? – попита ме той на чист английски език. Засмях се, защото се сетих за фантазиите си от сутринта. Ако съм толкова добра в предвиждането, след малко трябваше да ме покани да разгледам кораба.

Всъщност, той наистина го направи. След като ми се представи като Джордан Кармайкъл, ме попита дали искам да се кача за малко на борда. Бил приятел с капитана и можел да го уреди. Отклоних любезната му покана и се приготвих да си ходя. Той обаче не искаше да ме изгуби като компания. Тръгна с мен нагоре. След краткото мълчание, настъпило между нас, мъжът попита какво ще правя вечерта. Имали свободно време и той искал да ме покани на вечеря. Погледнах го. Изглеждаше напълно нормален. Можех да приема. Все пак щяхме да сме на обществено място, с много други хора. А и нали исках приключения, нови запознанства? Отговорих му, че с удоволствие ще вечерям с него. Дори предложих да запазя места в едно от ресторантчетата на крайбрежната, нали бях местна. Той се съгласи. Разделихме се с уговорката, че към седем вечерта ще го взема от мястото, където се срещнахме първия път.

Денят ми мина бързо. Не пропуснах следобедния плаж, но след това трябваше много бързо да се приведа в приличен вид. Взех душ, сложих си балсам на косата, за да я укротя малко, после лек грим и накрая облякох любимата си бяла рокля с тънки презрамки. Изглеждаше прекрасно на загорелите ми рамене.

Той ме чакаше на кея. Не си беше губил времето. Беше се издокарал в лек ленен панталон, риза от фина коприна, а косата му беше скрита под шапка с малка периферия. Когато ме видя, се усмихна. Призна, че се е притеснявал, че мога да не дойда. Вечерта мина приятно. Говорихме за мен, за работата ми, за града, после за него – за неговите ангажименти, за почивката, която си беше подарил след тежък развод, за желанието му да направи промяна. Към 11.00 предложих да се прибираме. Отказах да ме придружи с такси до нас, но му позволих да запише скайпа ми и да ме намери във фейсбук. След това цяла нощ не можах да се откъсна от компютъра. На другия ден корабът му отплава. Но ние продължихме да си говорим по скайп. Всеки ден ми разказваше къде са били, как върви пътуването. Десет дни по-късно той се прибра у дома, а аз вече под пара на бюрото си в София. Животът беше намъкнал старите си досадни дрехи и не искаше да чуе за романтика и приятни изненади. Джордан обаче беше решил да промени хода на събитията. Покани ме на гости. Живееше в малко градче близо до Лестър, Великобритания. Приех с удоволствие и с голямо задоволство разказах на завистливите си колежки къде отивам и защо няма да ме има отново за цяла седмица.

Този път обаче пророческите ми способности определено не бяха се справили добре. Защото отсъствах повече от седмица. Останах за постоянно. И сега, когато двамата идваме във Варна през лятото, винаги отиваме на кея на Морска гара. Превърнали сме разходката дотам в ритуал, с който благодарим на съдбата, че ни срещна.

Сигурна съм, че ако искате да намерите своето щастие, ще успеете. Не трябва да го търсите, просто не трябва да го отблъсквате, когато го срещнете. Съдбата винаги ни поставя там, където трябва да бъдем в определен момент, за да срещнем определени хора и да ни случат точно тези неща, които трябва да ни се случат. Няма нищо случайно, не го забравяйте!

 

 

5 необичайни любовни традиции

henna on hands, Indian bride, traditional Hindu weddingВсеки народ си има свои обичаи, които се приемат нееднозначно от останалия свят – някои ги почитат, други изпадат в шок. Тук ще ви запознаем с 5 наистина необичайни традиции.

Ежегодно племето Бороро отбелязва края на дъждовния сезон в Нигерия с… мъжки конкурс за красота. За десетте най-красиви момичета от племето танцуват 40 младежи, чиито лица са покрити с дебел слой грим. Момичетата ги оценяват по здравия им вид, белотата на зъбите, чистотата на бялото на очите, които според тях са залог за здраве. След продължителния оглед само 10 младежи получават правото да станат мъже с точно тези 10 красавици. Любовната игра се случва в палатки в гората.

В храма Саундат, в Южна Индия, веднъж в годината се случва доста странен ритуал. Служителите на богинята Йелама изпадат в интересен транс и се съвукупляват с поклонниците, прекрачили прага на храма. За това „просветление и очистване“ вярващите оставят дарения… Някои западни наблюдатели казват, че това си е чиста проституция.

Народът на племето нуба в Судан е съхранил древна сватбена традиция. Най-важният ден в годината тук е „празникат за избор на мъж“. Още с изгрева на слънцето започват танците на младоженците. Момичето само избира жениха, който е длъжен да й нанесе ритуални рани и белези. След това съпругът на трябва да вижда жена си на дневна светлина и живее при животните в обора, докато не й построи дом.

Племето нинг-ба в Тибет също има интересна брачна традиция. Една от дъщерите в семейството трябва да се ожени едновременно за няколко брата. Възрастта на бъдещите женихи варира от 6 до 26 години. Благодарение на традицията жената има осигурена работна ръка, казват местните. А в съпружеското ложе има въведен строг ред. На вратата на спалнята се поставя обувка, вместо знак „заето“, когато вътре е един от братята – другите трябва да почакат…

В Нова Гвинея, на остров Тробриан, всяка година се провежда турнир по крикет. И какво му е необичайното? Времето съвпада с узряването на растението ямс, за което местните смятат, че е като афродизиак. Затова по време на турнира  съпрузите си „изневеряват“, избирайки си чужд партньор за една нощ. По-късно любовните преживявания се разказват и обсъждат в двойката. Казват, че това заздравявало връзката и гонело скуката.

И след 40 любовта може да ви завладее

блТой се появи в живота ми изненадващо, неочаквано. Нямах време да помисля искам ли го ли не. Беше толкова хубаво някой да те поиска истински, сериозно, а не само за удовлетворяване на някакви свои временни желания…
(Мария, 43 г., Пловдив)

Когато преминеш 40-те, поживявал си си порядъчно и си опитал от почти всичко, което ти се предлага, се чувстваш уморен. Знаеш си цената и повърхностните свалки не могат да спечелят сърцето ти, нито да събудят в него любовен плам. Затова и аз се бях примирила с връзките, които не бяха нищо повече от секс срещи. Работата ми беше натоварена, но печелех добре, имах възможност да пътувам, да се радвам на света около себе си и да се забавлявам! Не е ли това, което търси всеки от нас на определена възраст?
Приятелите и роднините обаче не ме оставяха на мира. Постоянно досаждаха с въпросите кога ще взема да се омъжа, няма ли вече да помисля за деца, докога съм щяла така егоистично да се ветрея насам-натам… Не им обръщах внимание. Просто не исках да помрачат житейското ми щастие, постигнато след толкова много усилия и труд.
Затова, когато един ден, срещнах него, не се притесних, че прекрасното ми и уравновесено ежедневие може да се промени. Но нали знаете – съдбата винаги ни готви изненади.

Беше различен от останалите мъже
Романтичен, нежен, внимателен, изпълнен с енергия и желание да ми угоди, да ме зарадва, да ме изненада. Не мислеше за себе си, а за мен. Постоянно. И това ми хареса.
Запознахме се на работна среща. Когато тя приключи, той предложи да се видим пак някой ден, но ей така, приятелски. Съгласих се, разбира се. Беше интелигентен мъж, улегнал, имаше какво да си кажа с него. Днес рядко се намират такива. Дори само за приятели. И така срещнахме се. Пихме кафе, ядохме сладкиши. Като в доброто старо време, когато първите гаджета ме канеха по срещи. Беше ми донесъл прекрасен букет от летни цветя. Усмихваше ми се и изчакваше какво ще кажа без да ме прекъсва и без да се прави на важен. Много приятно изживяване. След това ме изпрати до вкъщи. Целуна ме и каза, че не е срещал друга жена като мен досега. Засмях се и се прибрах.

През следващите дни ме затрупа с любовни обаждания и есемеси
Определено беше напорист. За уикенда ме покани да отидем някъде заедно, но запази идеята си в тайна, за да било изненада. Това планиране на събитията, тази грижа е нещото, което напълно ме спечели. Така продължихме да се виждаме. Като гаджета.
Той е музикант. Постоянно има записи, ангажиран е, но когато има няколко свободни минути звъни, за да ме чуе, да ми каже нещо приятно. Чувствах се като принцеса, на която принца поднася света в краката й. И в същото време не бях готова да се разделя със свободата си напълно. Беше ме страх, че той ще иска от повече, отколкото мога да му дам. Затова, когато падна на колене пред мен с пръстен в ръка, буквално застинах. Не очаквах нещата да станат толкова сериозни. Вярно, че той искаше семейство и деца, а не беше първа младост. Същото важеше и за мен. Но положението с ухажването и срещите ме устройваше напълно. А той искаше рязко да направим завой към нещо много по-голямо. Усетил сякаш страха ми, той прегърна и каза, че мога да си помисля. Една седмица.

Притесненията ми не промениха неговото поведение
Напротив, той продължи да ме обсипва с любов. Дори, когато реших да му върна пръстена. Просто исках да бъда напълно честна. Сърцето ми не беше готова да каже на 100% „да”. Защо тогава да лъжа човека, предложил ми света? Целунах го и му казах, че много го харесвам, че харесвам това, което се е получило между нас, но все още имам нужда от мъничко време. И той не възрази. Каза, че няма да ме притиска, защото иска да бъдем заедно докато смъртта ни раздели, а не за месец или година…
Връзката ни продължи все така огнена, споделена и изпълнена със срещи, любов и отдаване. Гледах го как посреща всеки ден с усмивка и усещах надеждата, която хранеше, че аз ще пожелая пръстена, оставен на полицата в хола. Беше щастлив. А аз, въпреки, че нещата се случваха по моя сценарий, усещах някаква липса.

За рождения ден му приготвих изненада
Едно пътуване, за което той отдавна приказваше. Романтично. А вечерта, когато се прибрахме уморени от танците в стаята, го погалих нежно. Той спря ръката ми и затаи дъх. Погледна я. И започна да пищи от радост буквално като 5-годишно дете. Да, там стоеше неговият пръстен. Бях решила да се „дам”. И се чувствах спокойна, щастлива, доволна, пълна.
Какво значение има свободата, когато няма с кого да я споделиш?
Сега съм омъжена жена и това много ми харесва. Защото знам, че човекът до мен наистина иска да остареем заедно. И не съжалявам нито за миг, че се отказах от подредения си предишен живот на свободна жена.

Щастието няма почивен ден

woman1Всеки е имал поне един ден в живота си, в който нищо не се е получавало така, както си го намислил. Моите напоследък зачестиха. Но уповавайки се на мъдростта, че това, което не ни убива, ни прави по-силни, аз стисках зъби. Усмихвах се напук на ужасните новини, които ме заливаха, и не спирах да вярвам, че ще настъпи светлина. И в един миг я съзрях!
Г. Д., 39 г., Варна

Всичко започна точно преди една година. Тогава изобщо не предполагах, че нещата могат да се объркат така, че да ми се прииска да се откажа от всичко. Но се случи. Разделих се с приятеля ми, с когото бяхме изкарали почти един брак, напуснах работа, защото мислех, че мога да развивам успешно свой бизнес, но не се оказах права, наближавах четиридесетте, затънах в дълбока самота и депресия. Докато един ден, в който си бях уредила среща с приятелка в близко до вкъщи кафене, не срещнах надеждата. Приятелката ми ми върза тенекия, т.е. забрави да дойде. Поне така каза, по-късно. И аз, така и така вече бях там, реших да се почерпя.
Винаги съм пазила диети
Откакто се помня. Майка ми все ми повтаряше, че съм дебела и трябва да отслабна. И след години на подобни твърдения, започнах да го мисля. Затова постоянно се ограничавах. Сладкишите бяха табу, сладоледът – прегрешение, а пухкавият топъл бял хляб – абсолютно забранен!
Та в този ден, оставайки сама на масата в кафенето, осъзнавайки липсата на посока и цел, за която да се боря и смисъл, в който да вярвам, реших да кажа сбогом на всички забрани и табута и да си направя вкусен подарък. Поръчах си голямо парче торта, гарнирано с кока-кола и сладолед – за десерт. Беше жестоко усещане! Дъвчех бавно и доволно, наслаждавайки се на всяка хапка топящ се в устата ми блат. Но изведнъж усетих, че над мен е надвиснала сянка. Не знам защо, но инстинктивно прибрах чинията към себе си, пазейки я да не ми я вземат. Може да ви звучи налудничаво, но почти видях лицето на майка си. Е, не беше тя! До мен, с чиния плодово парфе в ръка, стоеше мъж на средна възраст и ме гледаше леко притеснено. Оказа се, че иска да седне на моята маса, защото нямало други свободни места. Естествено, казах му да заповяда.
Той приседна на края на стола и започна мълчаливо да дъвче. Освен парфето си беше взел и някаква топла напитка. Гледаше навън през прозореца и мълчаливо поклащаше глава.
Погледите ни се засякоха два пъти
Накрая той явно не издържа и ме попита защо съм сама в този хубав ден. Погледнах го лошо, както само аз си умея, и контрирах с репликата: „Че какво му е хубавото на деня?” Той се засмя. Попита ме на колко години съм. И пак се разсмя. Стана ми малко неудобно. Помислих, че сигурно има психически проблем. Той обаче, сякаш прочел мислите ми, побърза да разсее съмненията ми: „На вашите години аз имах толкова много мечти. Част от тях успях да реализирам, други още са в графата „планове за бъдещето”. А вие звучите така, сякаш животът е свършил”.
„Сигурно сте прав – отговорих аз, – но не знаете какво ми е”. Че какво може да му е едно младо и симпатично момиче, засмя се отново той.
След тези реплики разговорът тръгна гладко и приятно.  Беше интелигентен човек, с опит. Живееше в чужбина, във Великобритания, и преподаваше в малък местен университет. Аз му разказах за онова, което ме бо потопила толкова дълбоко, споделих, че скоро завършвам второ висше, но дори не знам за какво ми е. От дума на дума, той предложи да ми съдейства за стипендия в университета, в който работеше. В първия момент ми прозвуча малко странно – та ние се запознахме преди час! Но след това се замислих и си казах – защо пък не? Какво ме задържаше тук?
Разделихме се с усмивка и с обещанието той да ми изпрати на имейла брошури на университета и различни документи, които ще трябва да попълня, ако искам да замина.
Мина седмица без да се случи нещо
Проверявах си електронната поща всеки ден, за да не изтърва възможността. После реших, че всичко, което ми е казал, е било шега и спрях да чакам. Дори си намерих работа – случайно, с пощта на една приятелка. Мислите за живот зад граница бяха заменени от ангажираното ежедневие. Отново имах цели, планове, гледах в бъдещето по-уверено. И се изнанадах, когато една сутрин, преглеждайки пощата си, видях имейл от Ангел. Така се казваше мъжът от кафето. Отворих го с леко притеснение. Той беше спазил обещанието си. Изпращаше ми документите, заедно със списък на три специалности, които според него биха ми били интересни. Дори си беше направил труда да ми намери квартира близо до университета – при някаква негова стара приятелка, която обитаваше етаж от къща и разполагаше с още един свободен.
Предстоеше ми трудно решение
Да замина ли? Какво ще намеря там, какво ще ми липсва най-много… В главата ми препускаха милион мисли, съмнения, страхове. Но след близо десетдневно чудене, реших да опитам. Попълних документите, изпратих ги и зачаках. Получих отговор много бързо, при това положителен. Стегнах си багажа и си купих билет. Ангел ме чакаше на летището. Заедно със съпругата и дъщеря си. Заведоха ме до университета, после до квартирата. Настаниха ме. Така започна моят щастлив английски период. Който продължава и днес. Надявам се, че когато след година завърша специализацията, ще се върна в България. Макар че преди месец се запознах с един много симпатичен мъж и кой знае, може да остана тук завинаги. Важното е да съм щастлива. А то, щастието, няма почивен ден, не го забравяйте. Точно, когато ви е най-криво, ще ви намери и ще ви усмихне…

Един час любов…

“Обичаш ли ме така, както аз обичам теб?”….
“Да, обичам те…”
“Но ти всъщност не знаеш колко те обичам, за да прецениш…”
“Но го чувствам, разбирам го, когато ме погледнат очите ти, когато ме докосваш с устни…”

(М.Г., Разград, 35 г.)

Този разговор водим всяка седмица, по-точно всяка неделя. Когато се срещаме в един малък хотел, частен, извън града. В един от онези “баровски” квартали, в които никнат като гъби цели резиденции и жилищни комплекси. Имаме един час, за да си кажем колко много се обичаме. Дори не знам как се казва. Все още, въпреки, че се срещаме вече месец. Всеки идва сам, със своята кола. Паркираме отпред. И после влизаме в хотела, за да си вземем стая. Отпускаме се на голямото, широко легло и говорим. Близо час. За това колко много се обичаме. Далеч от суетата, шума и мръсотията на живота, тези наши срещи са като допинг – вземаш една за отскок и настроението те държи цяла седмица, чак до следващата неделя. Нямам нужда от физически контакт, за да почувствам топлината, която се спуска ниско долу в корема и се загнездва в най-интимната част от тялото ми. Топлина, която ме кара да се чувствам желана, жена, не просто необходимост или допълнение към домашния интериор. Тук, в хотела няма ежедневие, няма мръсни чинии, няма въпроси, нито разглезени деца. Има два погледа, които се срещат по средата на копринената ковертюра. И нежност. Невероятно количество от ласки само за нас двамата. Не за тапетите, за новата пералня, а за мен. И за него. Езикът му гали коремчето ми и бавно се плъзга към гърдите. Тялото ми изтръпва. Ако в този момент ме попитате дали го обичам, ще изкрещя, че го обожавам, че ако пропусне една неделя, ще умра. Не, ще го убия! Пък и кой знае какво е любов?
Не ме упреквайте. Аз го правя всяка нощ, когато заспивам. Не бързайте и да ми завиждате. Не бързайте да казвате, че ето, какви късметлийки има, а вие… Защото за този един час щастие аз давам шест дни, изпълнени със срам, вина, болка. Желание да се реванширам на мъжа, до когото си лягам, бащата на децата ми. Страх, че ще разкрият малката ми тайна. Страх, че ще загубя “шоколадчето”, което съдбата ми позволява да хапвам! Страх, че ще загубя семейството без което не мога… Сякаш животът ме разцепва на две половини, които не могат една без друга. Вие бихте ли избрали едната да умре, за да запазите другата?

Открих своята половинка

Не бързайте да кажете „сбогом“ на щастието. То може да ви чака, застанало право до бюрото ви…

  (Ани, 28 г., Бургас)

Видях го в автобуса, оставаха ми още едва-две спирки. Отивах на интервю за работа и бързах. Глупаво е да закъсняваш за някъде, където се надяваш да направиш добро впечатление. Мислех за това как ще протече разговорът до момента, в който автобусът спря, отвори врати и се качи той. Може би са минали едва 40 сек., които ми се сториха цяла вечност, в които аз не отместих поглед от него. В главата ми остана като запечатан образът – високи скули, черна, лъскава коса и очи… Големи и сини, по-дълбоки и по-чисти от всичките седем рилски езера взети заедно. А в тях не се четеше високомерие, празнота или досада, както при повечето ми връстници. Там се бяха стаили разум, откритост, някаква странна, но много чаровна неувереност. Сякаш не беше от този свят, а беше дошъл на гости – много по-добър, по-светъл, по-мил, по-, по-… Е, не беше идеален, като онези смугли и стегнати манекени, които стоят като истукани по кориците на лъскавите списания. Но в него имаше много повече, под елегантното палто, под скъпия костюм, под кожата, вътре в погледа. Излъчваше хармония, спокойствие и любов. Сякаш усещах миризмата на истински мъж да се прокрадва до ноздрите ми през наредилите се като сардели възрастни мъже и жени, тръгнали кой знае накъде в този ранен час. Но както се казва, стига с тези лирически отклонения. Беше си делничен ден като всички останали. Аз стоях натъпкана в един автобус, който се влачеше в градското задръстване, предстоеше ми важен разговор и евентуално нова работа. Т. е. достатъчно вълнения за един ден и един човек.
Автобусът спря и аз трябваше да сляза. Мъжът също се приготви да слиза. Мислено се засмях и си помислих: „Представяш ли си да отиваме на едно и също място?“ Нали знаете обаче, че съдбата не е златната рибка, за да изпълнява всичките ни желания. Слязохме заедно от автобуса, но тръгнахме в съвсем противоположни посоки. Аз, разбира се, не се обърнах, не се затичах след него, не го спрях, за да се запознаем. Може би фактът, че нямах време, че бързах и имах наистина сериозна причина, като интервюто за работа, донякъде ме оправдаваше от бягството от отговорност. Спасяваше ме от страха да не бъда отхвърлена, да не се разочаровам. Отново. Сигурно сте виждали и други като мен. Флиртуват, завързват краткотрайни връзки, романчета, а после се усмихват и казват, че този начин на живот напълно ги устройва, че не са готови да поканят някого в къщата си, за да делят и дните, и нощите! Лъжат. Ако се вгледате дълбоко в очите им, ще видите там един огромен страх да не ги заболи от поредната неуспешна връзка. Мнозина се опитват да забравят за страха, залагайки на видимите атрибути – създават семейство, деца, после изневеряват, а после пък се чудят защо животът им си е отишъл така изведнъж, някак си покрай тях, оставяйки в душата им неопределена тревога и пустота. Ненамерили половинките си. Онова, другото наше Аз, което ни дарява с хармония, разбира ни без думи, кара ни да се движим напред и нагоре, знае какво е любов и винаги намира начин да ни я докаже.
Мислейки за всичко това, навела глава и смръщила вежди, дори не усетих как бях стигнала до вратата, зад която може би седеше бъдещият ми шеф. Почуках, чух „Да“ и влязох. Зад бюрото ме гледаше симпатичен мъж на средна възраст, който ми се усмихваше. Покани ме да седна. Говорихме дълго. За работата, фирмата, за мен – какво обичам да правя, имам ли някакво хоби, имам ли семейство… Накрая ми каза, че ме очаква на другия ден в 9.30 часа. И стана, за да ме заведе до новото ми работно място. Светъл офис с две бюра, библиотека и кафе машина. Още преди да съм казала каквото и да е, той обясни: „Ще работите заедно с един от новите ни колеги, много симпатичен младеж. Ще можете да го контролирате от време на време, защото той няма много практически опит, току-що се е върнал от специализация в чужбина“. Аз не възразих. По-добре да съм с някого, иначе няма да има с кого една дума да разменя. Доволна от интервюто и крайния резултат, тръгнах усмихната към вкъщи. Трябваше все пак да се подготвя за работа, а нямах много време.
Остатъкът от деня мина бързо. Вечерях сама, гледайки някакви музикални награди по телевизията. После взех набързо един душ, навих си косата и си легнах. След около половин час въртене умората победи емоциите от деня и неусетно съм заспала.
Събуди ме ужасният звън на часовника. Пуснах си кафе, докато избирам какво да облека. После пък иззвъня телефонът. Беше Люба, най-добрата ми и вярна дружка. Искаше да ми пожелае късмет. Не я оставих много, много да философства, защото нямах никакво време. Излязох тичешком, успях да хвана автобуса без да чакам кой знае колко и дори имах късмет да няма задръствания. Така пристигнах съвсем точно. На входа на офиса срещнах шефа, който тъкмо отиваше на някаква среща. Каза, че щял да намине да ме види, но аз да не го чакам, а да се разполагам удобно и да се запозная с колегата. Кимнах му с усмивка и продължих към вратата на моята стая. Натиснах дръжката, вратата се отвори, а аз вместо да промълвя „Добър ден“, замръзнах като восъчна фигура от музея на мадам Тюсо. Пред мен, прав до бюрото ми, стоеше мъжът от автобуса. А сините му очи, които ме бяха впечатли толкова много, настойчиво ме изучаваха от глава до пети. „А!“, успях да промълвя все пак аз. „Здравейте – каза той и направи крачка назад – сигурно вие сте новата колежка“. „Да“, чух аз тихия си гласец, треперещ като лист под напора на северния вятър. „Ами влизайте де, не стойте на прага. Аз съм Александър“, каза мъжът, а после седна на стола си. Явно реши, че ако е седнал, ще ме плаши по-малко. Аз пристъпих, оставих чантата си на бюрото и се огледах за закачалката. „Дали не е по-добре да затворим вратата, става течение“, каза Александър. „Извинете“, смутолевих аз и затворих. После бързо седнах на моя си стол, плътно залепена за бюрото, гледайки право напред, като погледът ми минаваше през него и стигаше до… До никъде. Сигурно съм изглеждала доста глупаво, не знам. Сега, като се връщам назад, ми е забавно, но тогава последното нещо за което сещах е да се усмихвам.. Не помня как е минало работното време. Как съм се прибрала, какво съм правила…
Дните бързо се сменяха. Със Сашо станахме приятели, ходехме заедно на обяд, на делови срещи. Веднъж той предложи след работа да отидем да хапнем в близката пицария, защото не ни беше останало време през деня, и аз приех с удоволствие. После ме изпрати до спирката, предложи да се повози с мен. Беше приятна пролетна вечер. Пред входа на моя блок той спря и ме погледна. Засмя се и каза, че се чувства като ученик. И докато аз също се смеех, замаяна от бирата, той бързо се наведе и усетих топлия му дъх върху устните си. Точно в този момент знаех, че съм готова да разделя с него и дома си, и дните, и нощите, дори себе си. Разбрах, че съм намерила моето друго Аз. И трябва да ви кажа, че чувството на пълнота, щастие и удовлетворение е по-голямо от това, което бих изпитала, ако ме бяха взели на работа в най-добрата компания, бяха ме назначили на най-високата възможна позиция и ми бяха обещали най-голямата възможна заплата.
И накрая един съвет от мен – ако срещнете и вие вашата съдба, приела образа на мъж, спрете я поне, за да се запознаете. Ако е писано нещо да се случи, то ще стане. Обещавам ви, въпреки че не съм златната рибка. Просто дайте шанс на съдбата да си свърши добре работата. За да няма после хленч и рекламации.
(Жанет Р., София)


Морето, което…

Познато и непознато. Тъй плитко и същевременно тъй дълбоко. Синьо-зелено като очите на латиноамерикански любовник с гореща кръв…
(Валя,40 г.,Варна)

Тя се беше родила край неговите вълни, скали и пясък. Където и да отидеше носеше със себе си спомена за мириса на водораслите и крясъка на чайките. А колко любов беше дала и получила на брега му! Мила смръщи вежди, защото в главата й нахлуха черни мисли – за него – мъжът, който прекърши трепета на сърцето й. И изведнъж реши, че иска да види и чуе своето море, за да се почувства отново спокойна. Няколко хапки от рибената чорба на чичо Мишо щяха да й подействат като чудодеен мехлем.

Колата се носеше по стария път. Времето нещо се цупеше и сякаш щеше да вали. Есен. Тъжен сезон – голи, черни поля и пусто небе. Но това на нея никога не й беше пречило. А сега се чувстваше почти толкова нещастна, колкото и птиците, които напускаха гнездата си, за да отлетят на юг.
Последен завой и градът се откри пред погледа й. Тъй свиден и мил. Паркира с мъка близо до крайбрежната улица, защото имаше някакъв филмов фестивал и беше пълно с хора и коли. Тръгна към плажа, нетърпелива да го види, да го погали с ръка и да му разкаже болката си. Както правеше като дете, когато някое лошо момче я уцелеше с фунийка или пък баща й не я пускаше да отиде с приятелките си за риба с корабчето на чичо Мишо. Усети мириса на водораслите още преди да е зърнала синьо-зелените очи. Пясъкът беше хладен, но гостоприемен. Мила седна почти до мястото, където вълните се плъзгаха навън, а после се прибираха обратно. Затвори очи. И плъзна ръката си по хилядите малки, златни песъчинки. Изведнъж дланта й напипа нещо метално и гладко. Тя отвори очи и погледна находката си с любопитство. Беше кутийка от безалкохолно. Странно, напоследък наоколо сякаш ставаше все по-мръсно и по-мръсно. Бирени бутилки, царевични кочани, пакетчета от фъстъци и шлюпки от семки бяха редовните обитатели на плажната ивица. Мнозина казваха, че се дължало на ниската култура на хората, други пък твърдяха, че фирмите, окупирали всичко наоколо с чадъри и шезлонги трябва да се грижат за това. Всички си прехвърляха отговорността, а от това страдаше само то – нейното море. Мила си спомни колко я заболя и й стана мъчно, когато прочете една статия в столичен вестник за пречиствателните съоръжения по брега. Че то мръсотията си се изливала направо във водите на любимия й мачо! И той се задъхва, стене, плаче, но никой не му обръща внимание. Кой го е грижа, че това природно богатство също си има болки и се нуждае от по-специално отношение, за да е здраво. Глоби трябва да има – колкото са по-солени, толкова по- ще спазват закона. Или пък облекчения за тези, които са се постарали и за които “Екология” не е чужда дума.
Мила въздъхна уморено. Те с Петър така се бяха запознали – на едно почистване на плажа, организирано от клуба на чичо Мишо. Бяха се навели едновременно над една кутия от цигари и посягайки да я вземат, за да я сложат в плика с боклук, си удариха главите. После се засмяха. Той я покани на чаша мляко с какао, тя го заведе у тях. И така – вече 4 години. До преди няколко дни.
Мила стана, изтупа се от пясъка и тръгна към къщичката на човека, който я беше научил да обича морето. Почука на дървената врата и се заслуша. Отвътре не идваше никакъв шум. Дали пък не е отишъл за риба? Наведе се и започна да оглежда вратата – пъхна ръка под едната дъска и откри ключа. Оставяха го там за всеки случай. Вратата проскърца и Мила влезе в полутъмната стая. Навсякъде висяха нанизи със сушена риба, стари мрежи, нуждаещи се от позакърпване и избелели снимки от времето, когато чичо Мишо е бил доста по-млад, а в морето е имало много повече риба. Мила седна на леглото, после отпусна глава на възглавницата и без да се усети заспа. Събуди я дрезгав мъжки смях. Тя се подпря на лакът и зачака да види физиономията на стария човек, когато отвори и я види. Дръжката на вратата се наклони и в стаята се процеди лъч светлина. Показа се главата на чичо Мишо, а след това и цялото му тяло се вмъкна вътре.
–    Я, имали сме гости!
–    Здравей, как си? – весело му отговори Мила.
–    Добре, добре. Как да съм! То и добре да е, и зле, животът си минава. Ти как си? Къде ти е момчето?
–    Няма го – остана в града. Вече не сме заедно, но това не е важно. Дойдох тебе да видя и да вкуся от чудната ти рибена супичка…
–    То, хубаво, ама вече няма много риба в морето, затова и рядко излизам с лодката. Но пак можеш да хапнеш – вкусно шкембе.
–    Ами като няма рибена, шкембе да е!
–    Кажи сега, как я караш, има ли работа при вас?
–    Работа има, пари малко дават – като навсякъде. Но се оправям. Не се оплаквам. Мъчно ми е за морето обаче – като не мога да дойда вечер да се разходя, да подишам въздуха му, все едно ми я няма едната ръка!
–    Е, недей така – то си е тука, като решиш, ще дойдеш и ще го видиш. Пък и да ти кажа и на него му е мъчно за вас – и за тебе, и за момчетата от махалата. Няма кой да му говори, кой да го гали, да обира боклуците и да слага табели “Не хвърляйте отпадъци тук!!” Ние вече не ставаме, остаряхме-е-е… Ти за колко време си ми дошла?
–    А, за ден, утре съм на работа.
–    Жалко. Ако беше дошла поне за седмица, можехте да се съберете старата дружина и да му спретнете едно почистване. Пък и младите да има от кого да вземат пример.
–    Е-е-е, така го каза, сякаш сме на път да се пенсионираме. Може да дойда другата седмица, тогава се падат празници. Ще звънна на Жоро и Мишо и ще го направим. Пък и дето се вика – забравихме се, а бяхме като едно семейство. И на мен ми е мъчно днес като седнах на пясъка и около ми какво ли не – кутиийки, шишета…
–    Така е. Хората не пазят. Да има кой вместо тях все да върви и чисти, пък те да хвърлят! Значи решено – от вас чистенето, от мене рибената чорбичка.
–    Щом е такава наградата, няма да забравя да дойда пак.

Мила се заслуша. Чуваше се шума на разбиващите се в брега вълни. Почувства се спокойна. Силна. Готова да се бори за себе си, за живота и за морето, което й беше дало талкова много. Пък и си струваше да положи малко усилия тук – хем ще се забавлява, хем работа ще се свърши. Струваше си и само заради това, някоя влюбена двойка да има нейното щастие за първа целувка на фона на залязващото слънце – без в картинката да се намесват пликчета от чипс или от използвани презервативи. Само те и морето. Стъпили върху златния пясък, по който личат само стъпките на гларусите.

2 мисли по темата “Истински истории

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *