Обича ли ме?

Снощи се опитвах да заспя поне час. Не че не ми се спеше. Спеше ми се. Но една мисъл не ми даваше мира – той дали ме обича? Сигурно всеки си я е задавал поне веднъж. Особено, ако има дълга връзка. Колко е „дълга“? Не знам. Моята продължава повече от 10 години. Не я приемам като даденост. Напротив. Имало е моменти, в които съм се опитвала да си представя живота без него. Но нали това е любовта – да бъдем заедно. В добро и лошо. Е, не докато смъртта ни раздели. Докато се обичаме. Обичаме ли се? Надявам се. Въпреки че той често заспива преди мен, обърнал ми гръб. Въпреки че понякога се нараняваме взаимно. Въпреки че изричаме неща, за които съжаляваме и от които боли. Кой би могъл да каже дали и колко се обичаме? Има ли скала за измерване на любовта? Има ли общоприети доводи в полза на „да, обича те“? Не. Защото любовта е твърде различна, твърде лична, за да бъде вкарана в някакви справочници с правила и формули. Тя е твърде променлива, изменчива, развиваща се. Но ако не беше, щях ли да стоя будна в малките часове на нощта и да разсъждавам? Едва ли. Може би, ако не ме обичаше, щеше да заспива до друга, да ядосва друга, да причинява на друга сърцебиене. Може би. Може би нямаше да ме кара да се усмихвам. Може би.

Когато се събудих, утрото бе изтрило нощните ми терзания. Денят отнесе въпросите без отговори, потопи ги в морето от неща, които трябва да се свършат. Бях ли спокойна? Не. Съмнението винаги ще живее в мен. Въпросът „Обича ли ме?“ ще стои винаги на дневен ред. Докато обичам. Такава е човешката природа. Неспокойна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *