Животът ми през последните седмици се върти около коронавируса. Не, не съм се стреснала от него. Вирус като вирус. Ще отмине. Друг ще дойде.

И как точно да ме е страх?! Хора, аз съм имунизирана. От ужасната ми доминираща майка, която си мисли, че може да командва всички и всичко. Години наред. Имунизирана съм срещу всякакви вируси, защото по-голям от нея няма. Черен Скорпион до мозъка на костите. Толкова е досадна на моменти, че е имало месеци, в които не сме си говорили. И после – все едно нищо не е било… Това е тя. Майка ми.

Любяща и всепоглъщаща. Сигурно съм започнала да изпитвам непоносимост към нея от раждането си. В годините на гимназията тази непоносимост мина в нетърпимост на границите на разумното. И едва, когато влязох в университета се научих да я пращам там, където ѝ e мястото – на майната ѝ. И до днес обаче тя продължава да тормози душата ми с безкрайните си поучителни коментари и забележки, които обаче вече въобще не докосват душата ми.

Когато баща ми почина, ме нарече дебелокожа. Да, дебелокожа съм. Спрямо нея. И спрямо всички като нея. Досадни кръвопийци на души. Токсични и болни за власт над хората. Но… майка ми е. Налага се да я държа близо и в същото време далеч.

Втората ваксина ми я сложи бившият. През последните поне 5 години от връзката ни, която продължи колкото един средностатистически брак, постоянно ми повтаряше, че съм смотана, че не мога да готвя, да чистя, че за нищо не ставам, че съм дебела, че имам голям нос… Накрая стигнахме и до откровението, че не мога да възпитавам детето си. Ами ок. Майната ти. Чао.

Животът е кратък. Толкова кратък, че днес ни има, утре – не. Дали ще е катастрофа, коронавирус, паднала тераса или тухла… Има ли значение? Не. От значение съм само аз. И моето щастие. И сега му се наслаждавам. Все още не съм го постигнала на 100%, но работя по въпроса.

В плановете ми влизат кола, куче и готин любовник. Засега сме само аз и Филип. Синът, когото възпитавам неправилно. Обичаме да сме заедно, да се гушкаме, да разговаряме. Обичаме да седим и да гледаме звездите. Той пие сок, аз вино. Той гледа детско, аз му правя компания. Засега. Някой ден той ще излезе от гнездото и няма да пие с мен сок. Тогава ще му мисля. Все ще намеря някой не много критичен двукрак субект, който да пие виното си с мен. Защото аз съм прекрасен човек. Освен че съм жена. До мозъка на костите.

Скъпа, животът е прекрасен. И зависи само от теб по какви улици ще върви, колко ще криволичи и колко ще ти е забавно, докато минаваш през него. Това разбрах аз.

Не си отговорна нито за щастието или нещастието на майка си, баща си, сестра си, нито за щастието или нещастието на мъжа си. Техният живот си е техен избор. Ти отговаряш само за своя. И за това да бъдеш щастлива. Ти. Не майка ти, мъжа ти, детето ти.

Ти.

Намирай време за себе си. Глези себе си. Обичай себе си. Слушай себе си. И не оставяй никой да си четка самочувствието на твоя претрупан с отговорности и ангажименти гръб. Разбираш ли?

Дошло е време да бъдеш щастлива. Сега.