Карантина, пандемия, ограничения… Не ме вълнуват. Душата ми лети. Душата ми е влюбена. До уши.

Да ви кажа на 45 любовта е най-прекрасното нещо. Някак свободна, осъзната, но също толкова въздушна и нетърпелива. Опитвам се да ѝ се насладя, слушайки истеричните писъци на страхотното си дете, което не може да разбере защо майка му не е разположение духом, а само тялом. Опитвам се да вкуся всеки дъх, който ми напомня за момента на срещата. О, дори си позволявам да мечтая.

Няма по-прекрасно изживяване. Няма по-събуждаща емоция. Тя залива всяка клетка от тялото, омайва ума по-силно от вино, спира дъха буквално за миг – като удар в корема. Усетих ли пеперуди? Не. Усетих пролетта, която преминава в лято да разлива да топлина по тялото ми. Усетих нуждата да докосвам, да целувам, да споделям.

Прекрасна, мъдра любов. Спокойна и бурна. Толкова е различно. И толкова познато. Да срещнеш един мъж, когото желаеш, със сина, който те ревнува дори от тревата, е предизвикателство.

Но си струва всеки нервен спазъм. Не бях изпитвала подобни емоции от години. Но едно е сигурно – всеки заслужава да бъде щастлив. И на 15, и на 25, и на 45, и на 55… Годините нямат значение. Защото сърцето не брои годините. То брои докосванията, които го карат да ускорява пулса.

Не се отказвайте от любовта. Нито, заради детето си, нито заради това, че точно в момента „не ви е до това“, нито заради „усложненията“. Любовта може да бъде лесна. И красива. И вдъхновяваща. Дайте ѝ шанс. И не спирайте да мечтаете.

С любов животът е много по-лесен и по-красив. Повярвайте! Опитайте. Животът е кратък. Твърде кратък, за да чакаме идеалния момент. Идеални моменти няма. Както и идеални хора. Но в това му е чарът. На живота.

Пролет е. Идва лято. Мирише на море. На окосена трева. Животът е прекрасен. Живейте го. Докато можете.