Животът не е лесен. Признавала съм го многократно. Но това не е причина да се откажем да се борим и да искаме да ни се случват прекрасни неща, нали? Затова, въпреки трудностите, аз не спрях, а продължих напред. Надявах се на най-хубавото. А сега поглеждам назад с благодарност, че не съм се предала.
Това разказва Т.Н., на 47 г., от София.
Има ли право? Преценете сами!
Когато си на 45 години с дългогодишна връзка с мъж, по-млад от теб с цели 10 години, и нямаш деца, е лесно да се депресираш. Виждаш как около теб всички вече са създали семейства, остаряват някак щастливи, постоянно се хвалят с постиженията на отрочетата си… А ти имаш само любовта на човека до себе си и работата си. Някои може би не искат повече, чувстват се щастливи и така, но аз исках да имам дете. И то много силно. Ходех на лекар повече от пет години. Уж всичко беше наред, уж нещата щели да се случат, но нищо не се случваше. Напротив. Забременявах, по естествен начин, и на третия месец правех спонтанен аборт. Три пъти един след друг. Не можех да разбера как така хем всичко беше наред, хем нещо вътре в мен се случваше и радостта, която ме обземаше с положителния тест за бременност потъваше в болка и скръб след поредната загуба.
Мъжът ми също страдаше много,
Макар да не го показваше. Беше по-млад, винаги можеше да си намери друга, нямахме официален брак. Но той стоеше упорито до мен и отказваше да си тръгне. Въпреки че след всяка трагична загуба в пристъп на ярост към онзи горе му изтъквах куп причини, заради които да ме зареже!
И така до поредния преглед, на който лекарката ми каза, че няма смисъл да опитваме повече, както досега, а трябвало да направя инвитро с чужда яйцеклетка. В първия момент се сепнах. После си казах, какво пък, има ли значение. Нали детето ще си бъде наше. Нямаше къде да ходя, съгласих се. Но се оказа, че процедурата не е толкова лесна. Първо трябваше да чакам за донорска яйцеклетка, защото у нас те бяха рядко срещано явление, а жените, които разчитат на тях, са доста. После трябваше да събера парите – 6000 лева, което също не беше лесно с моята заплата.
Не си позволих да изпадна в депресия, но дните ми започнаха да минават някак еднообразно и аз загубих интерес към всичко, което се случваше около мен. Ходех на работа, прибирах се вкъщи, от време на време се срещах с приятели. И сякаш забравих за онова, което ме измъчваше почти денонощно.
Шест месеца по-късно ми се обадиха от болницата
да ми кажат, че имат яйцеклетка за мен. Зарадвах се. Но някак наполовина. Защото това още нищо не означаваше. Нямаше гаранция, че този път зародишът ще се прикрепи към матката и след фаталния трети месец ще си остане вътре, добре развиващ се. Гаранции никой не даваше. Напротив. Въпросителните висяха над главата ми с пълна сила. А на лекарите сякаш им беше все тая. Имах чувството, че вече ме бяха отписали, прехвърляйки ме в графата „безнадежден случай”. Просто опитваха варианти, без да знаят дали ще проработят или не.
Бях готова на всичко, за да не преживявам отново стреса. Но се налагаше. Процедурата бе насрочена за началото на есента. Запасих се с търпение. И във въпросния ден си сложих една служебна усмивка. Нямах специално усещане, когато прекрачих прага на болницата.
Всичко беше някак спокойно
Приеха ме. Щях да лежа една нощ в отделението. То беше почти празно. И това ме устройваше напълно, защото не ми се водеха безсмислени разговори с непознати, които се опитват да бъдат мили. Легнах си рано. Затворих очи, но сънят не идваше. През главата ми минаваха всякакви мисли. И така до ранни зори. Малко преди да се съмне съм заспала. Събуди ме акушерката, която трябваше да ме отведе до залата за манипулации. Чувствах се отпаднала. За разлика от мен лекарката ми, д-р Малчева, беше в прекрасно настроение. Шегуваше се, подсвиркваше си и по някое време изтърси, че се надява да ме вижда за последен път. Моментът обаче ми се изплъзна, защото вече ми слагаха упойката.
Когато се събудих, не чувствах нищо
В стаята имаше още две жени, които спяха. Опитах се да се повдигна малко и да си взема нещо за четене. Но ме спря болката. Върнах се отново в старото положение. След няколко часа отворих очи и видях Малчева. Стоеше над мен и се усмихваше. Каза, че този път трябва да се получи. После се обърна и излезе.
Прибрах се у дома и не станах от леглото повече от седмица. Изядох поне четири ананаса през първите три дни, защото бях прочела че помагали за задържането. После продължих да пия течности, да хапвам здравословно. Дните се нижеха почти болезнено. Когато настъпи 14-ия си направих тест за бременност. Беше положителен. Не се зарадвах. Зачаках със свито сърце. Мина първият месец, после и вторият. Третият ми костваше най-много нерви, но и той се изтърколи. Влязох в четвъртия. Не се случи нищо. Бебето се развиваше нормално. Нямаше симптоми, че ще стане нещо лошо. И така до деветия месец. Всеки ден се събуждах с една и съща молитва.
Дори в деня на секциото не посмях да се зарадвам. Чак когато акушерката сложи бебето в скута ми, тялото ми се отпусна и по него се разля щастие. Огромно щастие. Което не може да се опише с думи.
Една година по-късно съм най-щастливата жена на света
И с благодарност поглеждам назад към дните, в които ми е било много тежко, но не съм се предала. Защото всяка минута тъга и страдание са си стрували.
Животът е безкрайно труден. Но винаги настъпва момент, в който можеш да се отпуснеш и да благодариш, че ти се е случило нещо отдавна мечтано.
Винаги. Не го забравяйте.
