Всяка година в началото на декември пространството около мен се изпълваше с аромата на настъпващата Коледа. Беше хубаво, но и много тъжно.
Защото всяка година, от вече три поредни, аз прекарвах един от най-прекрасните празници, затворена у дома пред телевизора. Или по-лошо – оставах до късно в офиса, за да свърша нещо „супер неотложно”, докато колегите ми се изпаряваха часове преди края на работния ден.
И ето че и тази година приготовленията за празника не ме изненадаха. Магазините блеснаха в разноцветни лампички и гирлянди още в края на ноември. Витрините бяха отрупани с големи пакети, опаковани като подаръци, и приканваха всеки измръзнал минувач да се постопли сред разнообразието от кашмир, бижута и какво ли още не. Дори кметът не изневери на традицията и запали голямата коледна елха в центъра на града точно преди първи декември. Колегите ми също бяха обхванати от еуфорията.
Покани не ми липсваха
Най-добрата ми приятелка в офиса сподели, че тази година ще пътува с новия си приятел до Хавай. И представете си – покани и мен! Намекна, че ако случайно решат да се врекат във вечна вярност точно в полунощ между старата и новата година, ще им трябва свидетел. Разбира се, аз отказах. Нямаше какво да правя между двама влюбени отскоро почитатели на топлите плажове, фойерверките и бързите и необмислени бракове. Отговорих им, че си имам планове. Те не ми се разсърдиха, дори обещаха да ми изпратят картичка. Майка ми ме тормозеше всеки ден по телефона, за да пита какво да приготви за коледната вечеря, като преди това сто пъти й бях обяснила, че нямам намерение да пътувам осем часа, за да седна на една маса с нея и цяла вечер да слушам досадното й мърморене. Щях да й пратя подаръка по куриер. Откакто баща ми почина тя се опитва да ме обсеби, но аз не се давам лесно. Двете ми най-добри приятелки в живота, които отдавна бяха омъжени и имаха куп деца, също ми предложиха да споделя с празника с тях. Но аз отказах. Нямах нужда да ме съжаляват само защото съм сама. Аз ли съм виновна, че вече не се намират свестни мъже? Може би те са били последни и после просто са спрели да ги произвеждат!
Но всъщност аз имах свои планове за празника
Дни след като годината влезе в последния си месец, реших да си запазя място в един ресторант – „Среща в полунощ”, в който всяка година продаваха куверти на самотници срещу баснословни суми. Предлагаха изискано меню, добра програма и безплатен транспорт до дома. В началото на вечерта всички носят домино, а точно в полунощ свалят маските. Ето защо реших, че мога да се жертвам и да потърпя някой самотен досадник, разделил се наскоро с жена си, или такъв, който никога не се е престрашил да надене хомота. В една от обедните почивки отидох дотам, оставих капаро и взех скъпоценния куверт. Когато се връщах, шефът ми ме хвана още от вратата и ме изпрати да взема някакви документи. Така че аз просто пъхнах куверта в първото чекмедже на бюрото си и забравих за него.
Последните дни от годината се търкулнаха някак неусетно. Имахме много работа, трябваше да се финализират куп сделки, да се подготвят подаръци за най-добрите ни клиенти и партньори, да се изпратят картички…
Когато Бъдни вечер наближи
се сетих, че нямам подходящ тоалет за вечерта в ресторанта. Оставаше ми само ден да избера нещо хубаво, удобно и не прекалено скъпо. Така че на 23-ти реших да се отдам на забавен и безпаметен шопинг. Беше наистина невероятно. Освен мига, в който един колега си позволи да ме обезпокои на мобилния ми телефон. Естествено, не му вдигнах. Каквото и да се случваше, аз имах право на своята малка празнична порция щастие. Купих си малка черна рокля със страхотна отстъпка, обувки на висок ток, които струваха безбожно много, но не можах да им устоя, малка чантичка – плик, каквито сега бяха на мода и едно много нежно колие от бяло злато. Натоварена с всички пакети седнах в близкото до шопинг-центъра кафене и си поръчах торта. Истинска прелест. Докато бавно дъвчех шоколадовите трохи все повече се убеждавах, че тази година нещо в моя живот ще се случи, ще се промени. Какво обаче ми беше трудно да кажа…
У дома се прибрах в късния следобед. На телефона ме чакаха две съобщения от същия този колега, който си бе позволил да прекъсне пазаруването ми с неприятния звън на мобилния ми телефон. Искаше спешно да му звънна. Аз, разбира се, не го направих, защото първо, не обичам мъжете да ми казват какво да направя и какво не, и второ – не обичах да ме тормозят в почивните ми дни. И без това работех повече от всички останали във фирмата.
Семейните празници са отегчителни,
Но този пък се чувствах добре. Седях пред телевизора, похапвах постни ястия и ядки и блажено си почивах. Нямах търпение да дойде утрешния ден или по-точно вечер и да видя какво ми е подготвила съдбата. Явно докато съм фантазирала, съм се унесла и съм заспала. Събудих се от един много неприятен слънчев лъч, който ме гъделичкаше в очите. Станах от дивана, протегнах схванатото си тяло и си направих кафе. Тогава на вратата се позвъни. Отворих и видях срещу себе си огромен пакет, увит в златиста хартия, вързан с червена панделка. „Като по филмите”, мислех си аз, докато давах пари на куриера. Чудех се дали е от майка ми или от шеметната ми приятелка в Хавай. Отворих го моментално, но не намерих картичка. Затова пък съдържанието му бе повече от предизвикателно. В кутията се мъдреше много скъпо и доста оскъдно бельо, поставенто върху кутия с любимите ми шоколадови кексчета. Реших, че е под достойнството ми да звъня и да разпитвам кой ми е пратил подаръка, затова първо похапнах от кексчетата, а после пробвах бельото. Беше като правено по поръчка! Това не ме притесни кой знае колко, даже бях доволна, защото не бях купила бельо за новата си рокля, а нищо от това в гардероба ми не беше подходящо. После мислите ми хвръкнаха към други неща, почти през целия ден отговарях на обаждания на приятели и изпращах коледни послания по имейла.
Вечерта дойде почти неусетно
Приготвих се малко по-рано, защото реших, че ще е глупаво да бързам и да се изнервям, докато шофирам. Мислех да седна в близкия до ресторанта бар и да изпия един коктейл преди официалния час на вечерята. Така и направих. Беше почти празно, но приятно и уютно. Когато стана осем часа, наметнах палтото си и се отправих към ресторанта. На входа оправих доминото си и влязох. Симпатичен господин ме упъти до моята маса. Бях първа. Десет минути по-късно ресторантът се напълни с хора, които след час вече оживено си говореха и се смееха. На моята маса също беше забавно. Другата дама явно си допадна с господина, опрял първоначално коляното си в моето. Той беше лекар, а тя работеше като аниматор в хотел. Така че за мен остана другият представител на силния пол – симпатичен, доколкото можеше да се види от доминото, с доста черно чувство за хумор адвокат. Имаше много настроение, танци, подаръци… Питиетата идваха миг след като си поръчал, а храната наистина беше божествена. Не помня колко бях изпила аз, докато на един от танците леко отпуснах глава на работо на партьора си, а той нежно ме целуна по ухото. Това ми стори доста забавно и палаво. И аз реших да подхвана неговата игра. Бяхме стигнали доста далеч, когато водещият обяви, че има по-малко от минута до дванайстия час. Втренчих се в мъжа срещу мен и се запитах дали ще ме разочарова. Не бях подготвена обаче за това, което видях. Защото, когато всички махнахме доминото, срещу мен стоеше досадният ми колега, кото ми беше звънял три пъти в рамките на последните 24 часа. Бях зашеметена. Той обаче не изглеждаше изненадан, че вижда мен.
Бил влюбен в мен от много време…
Оказа се, че докато аз съм търсела под дърво и камък някой свестен мъж, той бил до мен, на съседното бюро. При това заслепен и влюбен. В мен. Просто не събирал смелост да ме покани, защото мислил, че след всички приказки, които изричам за мъжете, ще го отрежа от раз без право на втори шанс. Затова, когато видял куверта в чекмеджето ми (пропусна да ми обясни какво е търсел там), решил да вземе един и за него. Купил ми подарък и го занесъл в куриерската служба. После се притеснил, уплашил се за реакцията ми и искал да ми се обади, за да обясни всичко. Но когато не съм му вдигнала телефона, решил, че връщане назад няма. Така се озовахме лице в лице. Със себе си и с току-що появилата се и разцъфтяла симпатия.
Тръпката, целувките, смехът, всички тези приятни емоции буквално изтриха от съзнанието ми желанието да се скарам. И аз казах „Здравей” на любовта. И после кой смее да твърди, че по Коледа не стават чудеса?!