Толкова е приятно да се четат любовни писма! Продължавам да споделям с вас писмата, получени в пощенската ни кутия за конкурса. Това е на Таня Даскалова от Пловдив.
„Здравей, любими! Ти може би никога няма да видиш това писмо, но аз все пак реших да го напиша. Помня първия път когато те видях, ушите ми се влюбиха в сладкия звук, който се носеше от пияното. Дори то обожаваше твоето нежно докосване. Аз не посмях да те приближа. Не исках да спирам тази магия, това беше любов, но не моята, беше твоята любов към изкуството. И така ден след ден, все на същото място, аз само те наблюдавах, не смеех да те прекъсвам. След време забелязах едно момиче, което също беше там всеки ден. Заговорихме се. Това беше твоята приятелка, а най-пагубното бе, че именно тя ме запозна с теб. Подтиснах и малкото чувства, които бях изпитала, отдадох ги на красивата музика. Та коя бях аз, че да заставам между вас. Мина се половин година. Понякога ме удивляваше умението ти да преминаваш от детинско лигавене към философски разсъждения. Не си позволявах да се влюбя, нищо добро нямаше да излезе от това. Приятелката ти ме покани на рождения си ден. С нея се бяхме сближили много, тя ми се доверяваше и ми искаше съвети за всичко. Естествено, че и ти беше там. Тогава, в най-неподходящия ден, аз се предадох и те пожелах. Косата ти блестеше на жаркото слънце, а очите ти отразяваха пролетта в сърцето ми. Намразих се, за дето съм те пожелала и то точно на рождения й ден. След това дойде жаркото лято, раздели ни за малко в различни посоки. Почти те забравих, но не съвсем… На есен разбрах, че закриват клуба в който свиреше всяка нощ, ужасих се! Нима нямаше да те видя отново? Но как? Но защо? А защо това така ме ужаси?… Осъзнах, че сърцето ми се е предало още малко, бях влюбена в теб, погрешно влюбена. На помощ се претече наша обща приятелка. Излезнахме тримата. След срещата ни разбрах, че си се разделил с досегашната си приятелка и тя се е оказала съвсем друг човек от това, което сме мислили. Изпитах смесени чувства. Искаше ми се да излекувам болката ти, да не беше ставало така, но и толкова се зарадвах, че отново изпитах познатото чувство за вина. После те имах любими, помниш ли, имах те, но всъщност те нямах. Исках да ти дам всичката си любов и то веднага, а ти искаше лекарство за болките си. Бях толкова щастлива в първите дни, но после го усетих. Ти не ми даваше любов, крадеше моята, изсмукваше сякаш живота ми, за да върнеш своя. Отначало ти позволих, надявах се да ме обикнеш, а дали го направи, така и не разбрах, но продължи да крадеш от мен, вече крадеше и същността ми. Накрая не ми остана нищо освен сълзи, изгубила те бях, без да съм те имала и без да си си тръгвал. Пуснах те любими, от любов към себе си и теб. Пуснах те, а после те намразих, че така лесно ми го позволи. Тази грешка, дето казвах, че никога не бих я направила и аз като теб я сторих… Бързо си намерих друг. Така умело се излъгах, че съм те преодоляла, че наистина си повярвах, поне за няколко месеца. Той беше идеален и всички ми го казваха, аз бях толкова щастлива. Теб те виждах много рядко вече, един път на месец-два покрай общи приятели, но аз и не исках. Още не можех да ти простя. Една нощ съвсем неочаквано те сънувах, после така още една седмица. Всяка нощ те сънувах и все кошмари. Нещо започна да ми липсва във връзката ми, но какво? Спрях да те сънувам, когато осъзнах, че ми липсваш ти. Той не беше теб, нямаше значение, че приятелките ми го одобряват повече, дразнеше ме всичко в него, различно от теб. Не знам как, но някак спонтанно с теб почнахме да излизаме отново и все по-често. По цели нощи си говорихме. Открих толкова още общи неща с теб, че те обикнах безвъзвратно. Ти се превърна в най-добрия ми приятел и това ме уплаши, защото приятелството ти бе като отрова с вкус на мечта. Зад всеки твой жест аз виждах надежда, а всяка надежда ме отдалечаваше все повече от гаджето ми. Накрая отново се предадох. Скъсах с него, разбих сърцето му и той ме намрази, както аз преди мразех теб. Разкрих ти всичко! Ти ми каза, че не си готов за връзка и не искаш да разваляш приятелството ни, но аз знаех истината, беше влюбен в друга. Отначало от това ме болеше, името й беше жива рана за слуха ми, но после свикнах. Виждайки нещастието ти бях готова дори да ти помогна да я имаш. Научих се на търпение. Сега съм щастлива с тази любов. Не мога да те целуна, но винаги мога да те прегърна. Не мога да спя с теб, но винаги можем да водим ожесточени спорове, които да завършват с усмивка. Ти ме научи на любов, чиста и без очаквания. Научи ме на търпение. Научи ме, колко красиво може да бъде едно приятелство между момче и момиче. На всичко ме научи, само на едно така и не успя, как да убия тъпата надежда, която пулсира в ъгъла на сърцето ми. Накрая реших да я помилвам и вместо на смърт, да я осъдя на затвор. Затварям я тук, в това писмо, което може и никога отново да не отворя. Обещавам вече да ти бъда само приятелка и единствено в случай, че ти искаш да бъдеш мой любим, аз ще покажа отново чувствата си. А това писмо, любими, в което побирам цялата си грешна любов и надежда, ще отворя в деня на нашата сватба, ако такава се състои. Ще ти го прочета тогава, точно преди да кажа „Да” пред олтара и ще го прочитам на всяка годишнина от сватбата ни. С това писмо ще приспивам нашите деца… но само ако и ти някога ми кажеш „Да”.“
много е хуваво 🙂
🙂