Ето още едно любовно писмо – на Владислава Аргилова от Пловдив.
„Привет, любими, пиша ти това писмо след пет години. Търсих те, с години вярвах, че ще бъдем завинаги двама. Надявах се, плаках, горях … Ти сам ме откриваш сега и молиш ме пак да бъда твоето момиче. Всичко да бъде както преди, любовта ти още казваш,че пламти.
Преди години не бих се замислила, щях да преодолея всички забрани и препядствия, за да бъдем заедно. Да, обичах те, прости ми, ала сега обичам само спомените си за теб. Липсва ми отражението в очите ти, слънцето на детството. Търся да открия себе си, каквато бях преди – свободна, луда мечтателка. Ала няма го вече момичето, захласнато по твоите устни, което живееше безгрижно и шеметно само за теб. Момичето, което лъжеше татко си, за да открадне още един кратък миг, в който да бъдем заедно. Момичето, в чийто стомах, бущуваха пеперуди, в очакване да дойдеш тази вечер. Сега стоя пред огледалото и виждам – уверена, красива жена. Аз вече не съм на седемнадесет, а и ти си вече друг. Обичам спомените си за теб, те ме връщат в нашата младост. Първата обич – така непринудена, пламенна и … невъзможна. Искам пак да бъда истинска, по детски чиста, но знам, че няма връщане назад и нищо не може да се върне. Единствено спомените ни заедно никой никога няма да ни отнеме. Подарявам ти това стихотворение за спомен от мен…
Очакване
Събуждам се върху жарава,
потънала във луда страст,
душата ми към тебе плава
да събере отново нас.
Неволно тръпна във очакване,
сърцето ми е в конски впряг,
прехапвам устни за пощада
и умирам час по час.“
