Или защо чувствата ни към един човек не умират в момента, когато видим друг
Сигурно сте чували, че времето лекува. И аз съм го чувала. Чувала съм и още много и различни неща “по темата”. В кавички, защото любовта трудно може да бъде наречена просто тема. А ако все пак някой се осмели да го направи, то той трябва да е напълно наясно, че това е най-необятната, космическа и променлива тема.
Но да се върнем на приказката за лечението. Виждала съм много жени и мъже, които се опитват да се надбягат с времето, за да забравят и да бъдат излекувани. На мен лично не ми се е налагало да го правя. До тридесетата си година приемах любовта като игра – невинна, но палава, закачлива, приятелска, откривателска… Доверявах се, но не прекалено, влюбвах се, но запазвах най-тайните мисли за себе си, отдавах се, но имаше част от мен, която оставаше и не искаше да бъде ничия, освен моя… Можех да откривам различни неща в различните хора, да ги харесвам, да им се възхищавам, любувам, да си мисля какво ли би било да сме заедно. Но никога не съм правила първата крачка. Никога не съм посягала на мъж. Наблюдавах ги, проучвах ги, в известна степен дори ги изследвах, разговарях, сравнявах се с тях – като ум, логика, хумор, учех се. Последното ми такова “увлечение” определено беше от висока класа. И си признавам, че научих доста от него. За поведението. На тази определена класа. Знаете ли, важно е жените и мъжете да разберат, че трябва да бъдат приятели. Останалото, ако има такова, ще си дойде естествено. Но ако не сте били приятели, никога няма да имате шанс да стане такива, след като вече сте измачкали чаршафите. А те чаршафите никак не са толкова важни. Поне за определен вид връзки и на определен етап от тях. От друга страна, моя много добра приятелка винаги е казвала, че докато не видиш как е един мъж в леглото, влечението ти към него винаги ще е живо. Т.е. ако си падаш по някого, но после се разделите, без да сте имали време или не сте били готови за секс, то при всяка ваша среща ти ще си мислиш какво ли се случва с него и какво би станало, ако… Това противоречиво състояние остава в сърцето дори да срещнете някой нов герой и да му кажете двете заветни думички, с които обикновено завършват всички любовни филми с щастлив край. Е, аз не бях убедена в тази теория, докато един мъж не ме откри и не се влюби в мен. А аз го приех. Без да знам какво да правя с любовта му, която той безрезервно изсипа в краката ми. То е нещо като вид трансплантация. Трябва да мине известно време преди да разбереш дали организмът ти, тялото ти, душата ти, ще приемат неговите. А дори и да ги приеме, после може да има известна несъвместимост, което определено ще се отрази на цялото, наречено двойка. После, не знам как стана (честно!), се влюбих. И си мислех, че му давам 100% от себе си. Но се оказаха 99.9%. Една малка частица от 0.1% не искаше да се предава и се заглеждаше по миналите ми увлечения, сравняваше ги, умиляваше се, когато срещнеше някое от тях. Особено последното. Умилкваше се около него като Том около Джери. Гледаше на него като на дете, което има нужда от грижите й и обичта й. Но какво ли можеше да му даде тя – само една малка, незначителна десета от стотната… И досега не съм намерила начин да я примамя да се присъедини към 99.9-те процента. Стои встрани, гледа назад и не искада се вслуша в интелигентното ми Аз.
Защо ли не спираме автоматично да обичаме и чувстваме нещо, когато на негово място дойде друго? Мислите ли че има начин това да се случи. Дали и аз ще трябва да се надбягвам с времето? А при вас как беше?