Здравейте, приятели на „Съвети за любов“, ценители на любовните слова и нежните, романтични думи. Представям ви още едно писмо, пристигнало в пощата ни за конкурса. То е на Евелина Кованджийска, 37 год, от Пловдив.
„Като протеза е…
Като протеза се загнездва мракът в мене. Използвам я да шляпам в калта на безногата ми, здрачна душа, която се катери по зъберите на онези луни, вперили очи в единственото момче, което ми подари залез. Не искам да го гледат и тежа над черното си слънце като тъмна птица, прокудена от хора и съдби, но сграбчила коматчето живот във клюн. Ще му го дам. Да има хляб за виното, с което ще ме раздели. Ще бъда негова и ще разбия чашите – да бликне страст пенлива като вино, уханна като грозде и само наша. А после ще раня момчето с устни – да бъде само мое в сетния си дъх.
Прекрачих ветровете му бездумна. Сега съм стон-прегракнал от любов.
И прекалявам… Прекалявам от сричане на сънища. Този буквар отдавна го зная. Притичвам боса по страниците му и се хвърлям в бездните на очите на онова момче, донесло кошница сънища само за мен, само за мен. Те са лилави, сини и зелени. Топят се като снежинки на върха на езика ми и горчат от нежност. Тази позабравена дума пада на откоси по рамената ми, изпосталели от вглеждането в сънищата и в зениците ти, остарели от обич. Зажаднях за нея, когато пораснах и все ми е малко.Тази обич, която само ти ми даваш и никога не пестиш за после. Дишай, дишай, дишай – само за мен! Завинаги!
А нощите ми… Високосните нощи със белег от устни-неистово нежни и неистово тъжни пропукват вкаменената ми нежност и се превръщат в сълза на лицето ми. Няма болка без знак за страдание, няма обич без теб, коленичил пред мене. Не наистина, а само в сърцето ми-там където крия надеждата. За звезди във ръцете ти смугли, за вятър в косите ти и за твоето слънце-само за мене. Откъсни ми онези кокичета, впили корени в устните ни, тогава и само тогава, когато любовта е крачка към другия. Обич моя, сънувай ме! Вечно влюбена, с детска усмивка и ръце на жена, която знае как да прегръща.“
