Скъпи приятели, вълнувам се всеки път, когато чета писмата, които изпращате за конкурса ни. Защото са толкова истински. Толкова специални. Тук ви представям писмото на Петя Николова, адресирано и посветено на нейния съпруг – Иво.
„Идеал… не съществува, а почти идеалът… той е до мен!
Обичам те, мило! Обичам те след толкова години, но ти си знаеш, тъй че думите са ненужни. И какво са някакви думи, след всичко, което сме изживели заедно. Винаги един до друг, без помощ, без подкрепа отстрани, но заедно – в радост и неволи… Е, неволите бяха повече, но това е животът, все нови и нови изпитания. А след като се появи ти, вече не бях сама и се борихме двамата. И има рамо, на което да се опра. И има нежна ръка, която да ме погали, когато съм тъжна. И има толкова много усмивки. Не знам как, но винаги успяваш да ме накараш да се чувствам специална, единствена, неповторима.Толкова много те обичам! Безкрайно ценя всяко едно цвете, подарено без повод, всяко подаръче, с което ме изненадваш, а аз мърморя колко е скъпо и как не трябвало. Всяка една вечеря, която си приготвил уморен след работа, защото си видял, че и аз съм уморена… Винаги усещаш чувствата ми, както аз усещам твоите, дори не е нужно да ги казваме гласно. Винаги знаеш как да ме накараш да се усмихна. Обичам те!
Знаеш ли още помня онази червена роза, която ми подари на първата ни среща и тя не увяхна. Беше зима, стоеше на студено и нещо стана с нея. Хербаризира ли се, не знам, стоя свежа и жива с месеци. Беше толкова странно… и красиво. А може би съдбата ни е шепнела нещо…
Обичам те, защото намерих точно това, което търсех. Винаги на шега съм казвала, че търся почти идеала – намерих го. Е, има си и недостатъци, но идеал… не съществува, а почти идеалът… той е до мен. Обичам те много, много, много!“