Или кога започват и свършват чувствата?
Ето че празникът на любовта отмина. Някои го почетоха с повечко вино, други – с танци, трети – с нови завоевания. Но остава въпросът дали след 24,00 часа на 14 февруари, както и във всички останали 364 дни от годината не трябва да показваме своите чувства по същия начин?!
Любовта не е само един ден, едно червено сърце, роза или подарък. Тя е една и съща през целия ни съзнателен живот.
Не бихме могли да я киприм в бални одежди само за 24 часа, а през останалото време да я обличаме в дрипи, нали?… Защото тя по принцип е “гола, нахална и млада”, както се пее в песента. Тя е едно постоянно жадуване, ненаситна тишина, зов, страх, безнадежден случай. И няма да остане при нас, ако я пренебрегваме.
Тоест опитвам се да кажа, че можете да разберете дали човекът до вас наистина ви обича и уважава по това колко дни в годината ви подарява цвете, иска да излезе с вас, прави ви мили жестове, за да предизвика ведрата ви усмивка, нежната ви прегръдка, сърдечната ви целувка…
Любовта не се измерва с кутиите бонбони или червените балони във формата на сърце. Измерва се с внимание. Двупосочно. От вас към него и от него към вас. Сега. Не утре или вчера. Не след като свърши мачът или след срещата ви с приятелките. Любовта не е еднодневка, не е една музикална картичка, не е стих – тя е постоянна болка, безкрайна мелодия, поема без начало и край.
Тя е състояние на духа, което не може да бъде измерено, покорено, описано. Въпреки многото опити да бъде вкарано в книги, филми, музикални произведения.
Любовта е, като се разболееш, човекът до теб да ти носи топъл чай в леглото. Без значение какъв е – дали е беден или богат, дали е слаб или дебел, дали е млад и красив или възрастен и посмачкан от живота.
Та това, че Свети Валентин мина, не означава, че трябва да спрем да показваме, че обичаме. Спрем ли, и светията не може да ни помогне. По-добре да се огледаме за нов Амур!
