Никога не е късно да срещнете любовта. Запомнете това от мен. И никога не е късно човек да сбъдне мечтите си. Просто трябва да сте търпеливи и да приемате нещата с отворено сърце. Дори промените. Понякога те са за добро.
Около мен винаги е имало мъже – с възможности, сериозни, мъже, които нямат проблем да платят сметка в скъп ресторант или да ми направят скъп подарък. Получавала съм и любовни послания, и неприлични предложения… Но не си давах сметка, че животът си се търколи бързо и не се интересува, че аз си се чувствам още като на 20.
Когато навърших 42 изведнъж се оказа, че всички мои приятелки и стари познати са женени или омъжени, някои дори вече разведени, с по едно-две деца. А аз бях останала сама. Мъжете с възможности търсеха млади момичета, които да водят по клубовете, мен ме търсеха само за работа или за приятелски разпивки. В един момент дори се бях отчаяла. Не че не се чувствах добре със самата себе си, не. Бях си самодостатъчна от финансова гледна точка, можех спокойно да си се оправям и без мъжка подкрепа, но не беше същото.
Когато се прибирах, у дома беше пусто
Никой не ме посрещаше, нито ме изпращаше. Вечерях си сама пред телевизора, а по празниците се събирах със старите дружки, които също като мен бяха останали сами. Е, доста пътувахме. Така разнообразявахме отпуските. А и на път срещахме нови хора, завързвахме нови приятелства. При едно такова наше пътуване до Гърция срещнах Добромир. Страхотен човек, чийто характер напълно отговаряше на името му. Беше добър. Кавалер, от старата школа. Харесал ме беше от пръв поглед. Залепи се за мен и не искаше да ме остави и за две минути. Казваше, че се притеснявал, че някой друг може да заеме мястото му. Не го отблъснах, защото ми беше приятна компанията му, а и знаех, че когато се приберем в София, всеки ще тръгне по пътя си и едва ли пак ще се видим. Добромир беше музикант. Свиреше на цигулка и често ми правеше серенади на брега на морето. В края на пътуването ни той си записа чинно телефона ми и каза, че ще се обади.
След това животът ме завъртя и забравих за него
Бях сигурна, че няма да звънне. Но той ме опроверга. Обади се с покана за вечеря. Замислих се за миг, но после приех. Какво пък, по-добре да хапна навън със стар ерген, кавалер, отколкото да ям отново сама. Чакаше ме пред заведението с букет бели хризантеми. Прекарахме си приятно. Позволих му да ме ухажва. После да стане и част от живота ми. Мислех, че може съдбата да ми го е изпратила. Последният мъж в моя живот… Разбира се, не заживяхме заедно, защото нито един от двамата не бе готов за чак толкова радикална промяна. Но той оставаше при мен често, пътувахме заедно, правехме планове. Дори обсъждахме възможността да си осиновим дете. Месеците си минаваха някак незабелязано. После отношенията ни се превърнаха в рутина. Той спря да ме ухажва, да планира, да ме изненадва. А аз не бях съгласна да се превърна в пенсионерка. Душата ми още бе млада. И може би затова се поддадох на изкушението.
То се появи изненадващо под формата на симпатичен лекар,
при когото имах контролен преглед. Беше с няколко години по-възрастен от мен, но със също толкова млада душа. Беше мил. Но и много самоуверен, обигран. Дори не ме попита дали си имам някого. Започна директно с поканите и с плановете. За уикенда, следващата седмица, за Коледа… дотогава имаше повече от месец! Чувствах се отново жива. На Добромир казвах, че излизам с приятели. Не подозирах, че той ще има нещо против моята забежка. Дори не знаех, че е разбрал. Но една вечер, когато се прибирах, го видях да ме чака пред блока. Нямахме уговорка. Попита ме как я карам. Гледаше ме тъжно. В очите му се появиха сълзи. Каза, че не го бил очаквал от мен, че съм го предала. И че не иска никога повече да ме вижда. Не се опитах да го спра. Щом иска, нека си отиде.
Обадих се на чичо доктор
но телефонът беше изключен. Не го включи цялата нощ. Не ми се обади и на другия ден. Оказа се, че е имало още две като мен, в които е влюбен. Каза, че той не иска да си стои вкъщи и да скучае, че предпочита отворена връзка. Е, аз пък вече бях за затворените. Разделихме се. Изведнъж се оказах пак сама. И то малко преди Коледа. Тогава се обади стара приятелка. Покани ме да сме заедно на празника с още общи познати. Приех. Не ми се оставаше сама. Не ми се оставаше вкъщи. Защото в главата ми изникваха спомените за прекараните с Добромир вечери. И сякаш отново виждах сълзите в очите му. Чувствах се виновна. Чувствах зле. Защото ме нарече предателка…
Празничната вечеря беше на корабче
край брега на Истанбул. Освен нашата компания имаше още две. Явно не всички предпочитаха домашния уют на Коледа. Или просто и тях никой не ги чакаше у дома като мен. Докато отпивах от чашата си с вино и се вглеждах в светлините на града, усетих, че някой застава зад мен. Беше мъж на средна възраст. Усмихна ми се. И ми предложи сакото си, защото явно бе решил, че ми е хладно. Усетих, че наистина съм настръхнала, но то бе по-скоро от емоционална възбуда. Усмихнат се и благодарих. Казах му, че виното ме е сгряло и нямам нужда от връхна дреха. Той попита дали имам нещо против да допие питието си, застанал до мен. Казах му, че палубата е за всички. Стояхме един до друг, потънали в тишина около 10 минути. После всеки си отиде при компанията. На другия ден получих картичка в стаята с покана за разходка. Оказа се, че мъжът е разпитал за мен приятелите ми. Живеел в България, но имал бизнес в Истанбул. Реших, че е неучтиво отново да му откажа.
Разходката с него се оказа най-приятното нещо
Беше възпитан. Не отправяше намеци, нито задаваше въпроси. Демонстрираше вкус и добра обща култура. Изпрати ме до хотела без да поиска нещо от мен. Просто ми пожела приятна вечер. Когато се разделихме се почувствах дори леко разочарована. Но после разбрах, че е било напразно. В стаята ми ме очакваше красива кутия, опакована изящно. Беше ми изпратил подарък – красив шал. Легнах си доволна. От приятно прекараното време и от изненадата.
На другия ден ме чакаше кола пред хотела. Мъжът ме покани на обяд. После последва вечеря… Оттогава сме неразделни. Живеем заедно, пътуваме заедно, всичко правим заедно. Може би Дядо Коледа бе чул молбата ми в коледната нощ и ме бе поръсил с вълшебния прах на любовта. И магията се беше случила. Онази магия, за която мечтае всяко момиче. Щастлива съм, че срещнах своята половинка. Имаме прекрасно семейство. Стефан има две дъщери от предишния се брак. Осиновихме си и едно момченце. На Коледа се събираме всички заедно. Той наема корабче, с което се разхождаме и се любуваме на Босфора, който ни събра.
Човек не трябва никога да се отчайва. Не забравяйте това. Мечтите се сбъдват. Особено в нощта на Коледа.
