Есента не е тъжен сезон, както мнозина си мислят. Тя е изпълнена с живот и с красиви картини. А за мен есента се превърна в сезона на любовта. Оцвети живота ми с топлината на една мъжка усмивка и ме накара да стана страстен привърженик на придвижването с велосипед. (Г.Д., 36 г., Русе)
Отдавна се канех да си купя колело. Харесваше ми идеята да въртя педалите из парка, да изпреварвам хората, да се нося по склоновете, а вятърът да вее косата ми. Затова, когато от една рекламна агенция ми изплатиха хонорара за няколко добре написани пр материала, веднага реших да ги инвестирам. Обиколих магазините, естествено проучих всички промоции и накрая се спрях на едно истинско бижу – с тънка рамка, в светлосиньо.
Още в първия уикенд след покупката яхнах новото си превозно средство. Наистина беше прекрасно. Направих няколко кръгчета из квартала и после реших да се отправя към парка край реката. За да стигна обаче до него, трябваше да пресека няколко улици. Беше малко кално, заради дъжда от предния ден, заобикалях внимателно локвите и се радвах на страхотния ден от т.нар. циганско лято. И точно тогава един малък бус уцели най-голямата локва и ме опръска с кал почти от глава до пети. От изненадата и ужаса загубих контрол над колелото, то се удари в бордюра и аз паднах. Всъщност не беше толкова страшно, нямах видими следи от срещата със земята, но новото ми колело вече не беше толкова красиво. Предното колело се беше изкривило. Направо ми се доплака.
Трябваше да потърся спешно някой да го ремонтира
Имах спомен за някаква малка работилничка, близо до дома ми. Затова се поизтупах и забутах колелото натам. Молех се да работи в събота. Не ми се искаше първото ми велопътешествие да завърши по този начин. След половинчасово тътрене най-сетне се добрах до уличката. Вратата на ателието за ремонт на „велосипеди и всякакви други малки превозни средства” беше отворена. Отвътре се носеше силен шум. Без да оставям колелото, беше ме страх някой да не го открадне, пък било то и леко повредено, пъхнах глава и погледнах вътре.
Погледът ми срещна този на симпатичен млад мъж
Реших, че е син на майстора. И любезно попитах къде е човекът, който се занимава с ремонтите. Той остави някакво желязо, което почукваше, стана и дойде до мен. „С какво мога да ви помогна”, каза мъжът и се усмихна. Нямах време за флиртове с непознати, хич не бях в настроение. Кракът ме болеше от падането, колелото ми изглеждаше ужасно… Хвърлих му най-лошия поглед, с който разполагам, и повторих, че търся майстора. „Аз съм”, спокойно ми отвърна мъжът. И побутвайки ме навън излезе пред ателието. Видя колелото ми и се засмя. „Ама то е чисто ново”, възкликна той и ме огледа. А после, усещайки надигащото се в мен негодувание от поведението му, каза тихо: „Ще го оправя”. Явно съм го погледнала недоверчиво, защото повтори настойчиво: „Ще го поправя, не се притеснявайте. Няма да личи, че е било изкривено.” Съгласих се да му се доверя, но категорично отказах да оставя велосипеда си и да си тръгна.
Седнах на едно столче пред работилницата и зачаках
Мъжът вкара колелото вътре. Свали предната гума и започна да работи. Чувах само почукването и някакви други непознати, неясни шумове. След около 40 минути настана тишина. И видях усмихнатото му лице на вратата на ателието. „Готово е”!, каза той въодушевено. Отдръпна се леко и после избута навън велосипеда ми. На пръв поглед наистина изглеждаше съвършен. Такъв, какъвто го бях купила. Огледах го и след това попитах за цената. Той огледа мен на свой ред и след това каза, че било безплатно. Не исках подаръци, можех да си платя. Извадих 20 лева от джоба си и ги оставих на столчето. Благодарих и се обърнах да си ходя. „Хей, почакай”, подвикна мъжът след мен. „Ако искаш да ми платиш, ела да пием по кафе. Наблизо има страхотна сладкарничка с домашни еклери”… Наистина имаше, често си купувах за вкъщи. Зачудих се как да постъпя, защото и на мен ми се пиеше кафе, но не исках да изглеждам „лесна”. Накрая се съгласих. Той влезе вътре да вземе ключа, затвори ателието и тръгнахме.
В сладкарничката нямаше много хора, та си намерихме слънчева маса. Навън. Седнахме и първите няколко минути потънаха в мълчание. После той започна да ме разпитва за велосипеда, за работата ми, за… За час бях разказала целия си живот. Той само ми се усмихваше и от време на време кимаше.
Открих, че е чаровен и забавен
И се радвах, че не съм отхвърлила поканата му. Прекарахме си един страхотен следобед. Говорихме за книги, филми, за есента и за велосипеди, разбира се. После, въпреки, че на никой от двамата не му се тръгваше, по някое време напуснахме есенното си скривалище. Бяхме в една посока, затова вървяхме заедно. Разделяше ни колелото. Същото, което бе станало повод за запознанството ни. Той ме изпрати до вкъщи. На сбогуване каза, че винаги, когато имам нужда – от ремонт или събеседник за кафето, мога да му се обаждам.
След два дни го срещнах случайно на алеята, по която карах. Излязъл да се разходи… Разхождахме се дълго заедно. И разбрахме, че няма смисъл да се разделяме, щом съдбата ни е събрала.
След два месеца заживяхме заедно. Сега колелото ми разполага с денонощен сервиз, а аз с най-прекрасния партньор за кафе и разговори. И не само.
И ако се случи някой да ме опръска на улицата, не му се сърдя. Казвам си, че има защо да се случва. Кой знае какво е намислила съдбата?