Обичам март. Месецът, в който природата се отърсва от сивото снежно еждневие, за да заблести в зелено, бяло, оранжево. Слага парфюм с дъх на теменужки и лалета…
Обичам март. Но изпитвам особено усещане към този март. Защото за пръв път от години насам, усетих, че съм жена. Преди всичко останало.
Досега винаги съм била отговорна дъщеря, грижовна майка, бях отдадена половинка на един прекрасен мъж.
Но този март ми подари усещането за жена.
Преди всичко.
Жена, която е достатъчно крехка, достатъчно нежна, достатъчно слаба, за да има нужда от силно мъжко рамо, на което да се опре.
Трябва да забранят еманципацията със закон.
Тя е вредна. И то най-вече за нас – жените.
Словосъчетанието „мъжко момиче“ е толкова глупаво. Няма мъжки момичета. Ние сме просто момичета, които имат нужда от своя силен и любим мъж.
Ние може да фучим, да кълнем, да хвърляме чинии, но дълбоко, дълбоко душите ни са раними, меки като памук и се нуждаят само от едно. Нежност, силна преградка и сигурност. За да можем да носим короната си на жени достойно и да отгледаме децата си с цялата любов, на която сме способни.
Обичам март. Защото той ми напомня, че съм жена. И винаги съм била. А сега – повече от всеки друг път.
