Петя се запознала с Георги на рождения ден на нейна близка приятелка. Било любов от пръв поглед. Почти веднага след като се запознали, той се преместил да живее при нея. Разбирали се чудесно, само от време на време неговата ревност смущавала чудесните им отношения. Но пък фактът, че му пукало с кого се вижда, означавал, че я обича. Поне приятелките й така твърдели, когато споделяла с тях. Е, имало известни проблеми и с нейните родители, които отначало не харесали кандидат зета, но тя успявала някак си да жонглира между семейството и любимия. И така 5 години. Младите купили апартамент, започнали бизнес, всичко вървяло като по план. Докато един ден една ужасна мисъл не се загнездила в главата й – че никога няма да имат деца. Проблемът ставал особено болезнен и затова, защото всички нейни приятелки вече били станали майки, дори мислели за второ дете. А те с Георги повече от 2 години се опитвали да създадат наследник, но просто не се получавало. Сърцето я боляло всеки път, когато усещала, че месечният й цикъл няма да я подмине.
През първата година Петя се успокоявала, че всъщност има време, че едва са започнали да опитват, а има двойки, които от 10 години живеят в този ад. След като тези мисли не успели да я успокоят, Петя отишла на лекар. Не че преди не била ходила, но сега отишла с цел – да разбере има ли нещо, което да й пречи да забременее. Прегледът обаче показал, че няма основания за притеснение. Всичко било наред, с изключение на факта, че имала обърната матка. По рождене. Странно било,че никой гинеколог досега не бил споделил с нея тази особеност на тялото й, но това по никакъв начин не означавало, че не може да забременее. Петя изчела всички форуми в интернет и разбрала, че десетки жени забременяват и раждат здрави деца въпреки посоката на матката си. И тогава в главата й се загнездила друга мисъл – че Георги не може да има деца. Болката, която я завладяла била огромна. Но решила да не се предава. Поговорила с Георги и го помолила да отиде на лекар. Дълго той отлагал прегледа. През тези дни на очакване всякакви мисли минавали през нейната глава – че двамата трябва да разделят, че е грубо да го изостави, защото не може да стане баща, че трябва да намерят начин да бъдат заедно въпреки всичко… Дори прегледала сайтовете, в които жени с нейния проблем споделяли как и къде могат да се подадат документи за инвитро.
И така от първия им разговор с Георги минал почти месец. Натовареният им делник някак измествал темата, с успокоението, че „има време”. Покрай грижите в службата Петя забравила временно за прегледите. А месечният й цикъл закъснявал… Тя се притеснила, че може да е възникнал някакъв проблем със здравето й, затова си записала час при своя лекар. Дори не казала на Георги, за да не го тревожи. Отишла в болницата спокойна. Не очаквала кой знае какви изненади. Лекарят я приел, прегледал я, направил изследвания. И в края на прегледа казал: „Честито, ще си имате бебе”. Петя не повярвала, че щастието е отредено за нея. Сърцето й щяло да изхвръкне от гърдите й. Най-сетне и тя щяла да стане майка, най-сетне щяла да запуши устата на майка си, че мъжът, който си е избрала не става за нищо и едно дете не може да направи, щяла да продължи рода!
Изведнъж забелязала, че навън грее слънце и денят е прекрасен. Видяла, че докторът е много готин мъж и мило й се усмихва. Усетила се жива. Нещо, което не била чувствала от години насам.
Излязла от поликлиниката нетърпелива да съобщи на всички добрата новина. Докато вървяла към автобусната спирка набирала номера на Георги, но той не отговарял. Вдигнала глава, видяла нейния автобус да завива и хукнала да се качи. И това било последното, което помнела, когато се събудила часове по-късно в болницата.
Видяла надвесеното над нея лице на мъжа си, обляно в сълзи. Размърдала устни, но не могла да промълви нито звук. Почти веднага една мисъл се забила в нея като пирон – детето! Уви, Господ така преценил – да й го отнеме. Миг след като я бил накарал да се почувства най-щастливият човек на света! Завил й се свят. Тя затворила очи и не искала повече да ги отвори. Отказвала да повярва, че се е случило на нея. Изписали я от болницата, но последвали месеци, пълни с антидепресанти и консултации при психолози. Георги се прибирал все по-късно и по-късно у дома. Почти не си говорели. Приятелките й се опитвали да я разсеят – канели Петя на гости, организирали пикници, женски срещи. Но всяка споделена от тях дума за децата им се забивала в сърцето й. И ставало още по-лошо. Единственият човек, с който успяла да се сближи, бил един от психолозите, младо момче, което освен в кабинет, работело и като журналист в специализирано издание. Двамата често сядали в парка на по кафе и говорели с часове. Тя му разказвала за себе си, за връзката си, за мечтата да има дете… Можела да му довери всичко, дори неща, които никога не била разказвала на Георги. Психологът я посъветвал да обсъди с приятеля си варианта да осиновят наследник. И тя го послушала. Но ефектът не бил положителен. Имало скандал, викове, рев. Седмица по-късно Георги заявил, че се изнася да живее при свой приятел, защото „нещата не могат повече да продължават така”. Кой знае защо това не изненадало Петя. Приела го спокойно. Дори някак си отдъхнала. С Георги продължили да се виждат, но нищо не било същото. И след още един месец той споделил, че трябва да се разделят и всеки да потърси своето щастие. Петя и това приела спокойно.
Ходела на работа, излизала с колежките си, от време на време посещавала своя любим психолог. И именно той я попитал защо не опита сама да осинови дете. Защо не, казала си тя? Проучила процедурите, попълнила документите, подала ги и зачакала. И един ден й се обадили.
Явила се на интервю. Проверявали доходите й, искали мнението на психолога за състоянието й, и накрая й предложили да посети определен дом за деца без родителски грижи. Когато влязла там, първото нещо, което видяла, бил Мартин. На година и осем месеца, мъничък, беззащитен и усмихващ се. Взела го на ръце и отново усетила ритъма на сърцето си. Усетила се жива. Възкръснала. Казва, че това чувство никога не се забравя.
Сега се радва, че така се е случило, че с Георги са се разделили. Така не е наранила детето, което можели да имат.
След много перипетии и бюрократщина е осиновила Мартин. И… чака свое бебе. От психолога, с когото съдбата я запознала.
„Никога не трябва да се предаваш, ако знаеш какво искаш”, казва ми Петя. Изглежда щастлива. И защо да не е, след като има всичко, за което някога е мечтала?
