Събуждам се. Усмихвам се. Прекрасно е. Денят ми да започне с песен. Да има повече от трепетно очакване. Да има смисъл.
Наскоро четох един цитат на обсъжданата Меган Маркъл.
Нещо много вярно, което разбираме след години на лутане, след безброй неуспешни връзки или дълъг брак, в който всички си мислят, че са щастливи, а той е кух като изсъхнала кратунка – без живот и смисъл.
За Смисъла си мисля днес. Смисълът да бъдеш. Да се усмихваш. Да се чувстваш желан и необходим. Очакван. Смисълът да те има, заради теб самия, и заради онези, които обичаш.
Прекрасно е да можеш да дишаш. Да можеш да ходиш. Да можеш да виждаш. Да тичаш, а вятърът да гали лицето ти. Да плуваш. Да прегръщаш. Животът е прекрасен. Сам по себе си.
Но още по-прекрасен е, когато там някъде има някой, който много иска да те види. Да те прегърне. Да те има. До себе си. Да сподели с теб усмивката си. Деня и нощта си.
Прекрасно е. Да си влюбен. Да усещаш гъдела в корема. Гърдите ти да дишат учестено. Краката да ти се подкосяват, когато си помислиш за ръцете му. Когато си спомниш как си прокарвал пръсти през косата й. Прекрасно е. Да споделяш най-сладките мигове от живота.
И да се събудиш с това усещане за богатство. И за друго си мисля днес.
Смисълът да се обичаш такъв, какъвто си. И да те обичат такъв, какъвто си.
Ако човекът до вас не ви разбира, приема и обича такива, каквито сте, трябва ли да се промените? Не. Трябва да потърсите сруго стъкълце. Което блести такова, каквото е. Прашасало, издраскано, поочукано… Но блестящо. Във вашите очи. Както и вие в неговите.
